„Охраната сигурно ще гледа към хеликоптера — помисли си Малоун с тревога. — Но в момента, в който машината кацне, всичко живо ще се върне към работата си. Това е единственият ми шанс. Хайде!“
Но точно в момента, в който се накани да изскочи от храстите до Манастира и да се втурне към другите по-нататък, край него притича пазач. Малоун едва успя да спре, после с разтуптяно сърце се надигна предпазливо да види дали след него не тича още някой. Този път нямаше никой. „Да, сега всички гледат хеликоптера — помисли си той. — Ще успея!“
В момента, в който машината мина с рев над главата му, Чейс хукна. Стигна до отсрещните храсти в мига, в който вратата на Манастира се отвори и зад гърба му отново прозвуча руска реч. По гласовете му се стори, че хората отиват към хеликоптерната площадка, но той не спря да провери. Бе дошъл дотук за половин час, промъквайки се по тъмните места, но сега трябваше да мине същото разстояние за по-кратко от нормалното време.
Привел се почти до земята, той тичаше бързо, мъчейки се да се придържа към сенките. Вдясно от себе си чу машината да каца и витлата да намаляват оборотите си. Всеки момент Беласар или който и да беше вътре — моля те, Господи, дано Сиена е жива и здрава — щеше да слезе и да се насочи към замъка. Беласар щеше да пита охраната какво е правил Малоун в негово отсъствие. И онзи, който го бе видял в библиотеката, щеше да докладва, че последния път, като го е проверил, той е спял в креслото в библиотеката. Беласар сигурно щеше да поиска да се увери лично. „И ако не съм в това кресло, когато Беласар надникне — каза си Чейс, — вроденото му недоверие ще го накара да провери дали не съм в стаята си.“
Малко по-нататък от мрака изплува човек от охраната и Малоун замръзна, снишен до една статуя, молейки се да не го види. Отдясно, през една пролука в храстите, се виждаше яркоосветената площадка за кацане. Беласар, с гневно изражение на лицето, слезе от хеликоптера и още преди облечените в бели престилки мъже да стигнат до него, той се извърна. Следван от телохранителите си, пое с широки крачки към замъка. Потър обаче не се виждаше никакъв. И най-важното — къде беше Сиена? Боже господи, дано да не й се бе случило нещо!
В следващия миг вътре в хеликоптера нещо се раздвижи. На вратата бавно се появи някаква фигура. Облекчението на Малоун — след като разбра, че това е Сиена — обаче веднага се превърна в тревога, когато видя колко колебливо и несигурно слезе тя от хеликоптера. Дори оттук си личеше, че е замаяна.
„Действай — смушка се мислено той. — Нищо не можеш да направиш за нея в момента и ако не се върнеш в библиотеката навреме, няма никога да можеш да направиш нищо за нея. По дяволите, даже на себе си няма да успееш да помогнеш!“
Тъй като пазачът бе отминал нататък, Малоун погледна за последен път към Сиена, забеляза несигурната й походка и напуснал прикритието си до статуята, продължи нататък към замъка. На горните етажи светнаха няколко прозореца, вероятно от апартамента на Беласар. „Може би той има намерение веднага да си легне — помисли си с надежда Чейс. — Може би няма да се заинтересува за мен чак до сутринта.“
Гърдите му се вдигаха и спадаха трескаво, когато най-после стигна до прикритието на храстите. Надигна внимателно глава над тях, за да огледа дали наоколо няма някой от охраната, който би го видял как прекосява тичешком покритата с бели камъчета алея, бутва прозореца на библиотеката и пропълзява вътре. Нямаше повече време за наблюдение и знаейки, че трябва да поеме риска, той се приготви за последното усилие, но изведнъж мускулите му се схванаха от ужас, когато прозорецът на библиотеката лумна в ярка светлина.
4.
— Ти ми каза, че е тук! — викна Беласар, примижавайки на силната светлина.
— Тук беше — настоя пазачът. — Преди около час го видях тук, заспал в онова кресло.
— Тогава къде е сега?
— Сигурно се е събудил и си е отишъл в стаята.
— А откъде този внезапен интерес към старите книги? До такава степен, че да слиза среднощ да чете в библиотеката? Ти видя ли го да се качва в стаята си?
Пазачът виновно разпери ръце:
— Не.
С гневни крачки Беласар се приближи към прозорците, внимателно огледа всички и забеляза, че един от тях е открехнат — съвсем леко, но достатъчно, за да може лесно да си отвори, ако е излязъл оттук и иска да се върне по същия път.
— По дяволите, намери го! Иди и провери в стаята му! Искам да знам къде е!