— А ти? — попита я той тихо. — Ти как си?
— И по-добре съм била.
— Как беше Истанбул?
— Влажен. Претъпкан.
— Искам да кажа…
— Знам какво искаш да кажеш. Но предпочитам да говорим за нещо друго.
Бе облечена в широка, дълга до петите бежова пола, а на краката си бе обула сандали. Пуловерът й бе в цвят екрю. Пръстите й нервно си играеха с края му, после рязко го пуснаха, тъй като навън прозвучаха стъпки и тя стреснато се обърна натам. Но дори и след като видя минаващия случайно човек от персонала, пак не се успокои.
— Трябва да започваме.
Нещо в нея му напомни за животно, дресирано до такава степен, че духът му вече безвъзвратно е пречупен.
— Дерек промени намерението си — каза тя. — Иска да позирам само полугола.
Внезапната промяна на плана изненада Малоун, но твърде много неща му се бяха струпали на главата, за да седне да мисли какво означава това. Струваше му се, че седмиците, прекарани със Сиена, не ги е имало, че между тях има милиони километри.
— Къде искаш да застана? — попита го тя.
Не така си бе представял той завръщането й. Бе си мислил, че ще се върне по-общителна от всякога и ще му посочи вратичка как да стигне до нея. А вместо това, тя се държеше така, сякаш бяха врагове.
— Ей там. До стената. Там има най-много светлина.
Тя се подчини.
Но нещо в начина, по който вървеше, го накара да се изправи.
— Я чакай малко. Да не би да куцаш?
— Какво? — Гласът й прозвуча така, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.
— Ти куцаш.
— Не.
— И още как! Нещо те боли.
— Нищо не ме боли. Краката ми са схванати от дългото седене в самолета вчера.
— Не ти вярвам. Върни се насам. Повърви малко към мен.
— Казвам ти, това просто е…
— Повърви малко към мен.
Тя не помръдна.
Малоун се приближи към нея, оглеждайки я изпитателно.
— Какво е станало?
Тя извърна поглед.
— Какво е направил?
— Нищо. Не разбирам за какво говориш.
Малоун усети непреодолимо желание да действа колкото е възможно по-бързо. Досега винаги внимаваше какво говори в солариума, давайки си сметка, че Беласар може да е монтирал микрофони. На няколко пъти бе пристъпвал близо до позволените граници и затова Беласар веднага се бе появявал, за да защити авторитета си. Но сега, тъй като събитията се бяха развили с главоломна бързина и бяха излезли извън контрол, Малоун си даде сметка, че независимо от старанията на Сиена да се държи предпазливо с него, той трябваше да поеме риска.
— Добре — каза Чейс.
Тя го погледна озадачено, като че ли се бе подготвила за съпротива и не бе очаквала да се откаже.
— Щом ти няма нищо, значи можем да започваме работа. На съпруга ти няма да му хареса, ако си губим времето. Всъщност аз вече съм се спрял на поза. Няма да правим повече скици. Започвам рисуването веднага.
Докато говореше, бе я хванал за ръката и я водеше към другия край на солариума.
— Какво…
Но той я прекъсна:
— Ще отида да взема някои неща от склада. Почакай ме тук. Ще се върна веднага.
Противно на думите си обаче, Чейс не пускаше ръката на Сиена и я водеше със себе си.
Двамата минаха през вратата в другия край и влязоха в склада.
2.
Бе малко, влажно и сумрачно помещение, натъпкано с най-различни неща, необходими за рисуване. Нямаше никакви прозорци.
— Но какво правиш?
— Говори по-тихо.
Малоун затвори вратата, после я поведе покрай триножници и всевъзможен художнически инвентар и спря до една мивка. Не знаеше дали в склада не са монтирани микрофони. Като се има предвид тясното пространство в него, Беласар едва ли го е сметнал за място, където биха могли да се водят разговори. Но просто за успокоение на съвестта той протегна ръка и пусна водата, надявайки се шумът от течащата течност да заглуши гласовете им.
— Опасявам се, че там, където работим, има монтирани микрофони.
— Микрофони? — Осъзнала внезапно истината, Сиена се хвана за мивката.
— Кажи ми какво ти направи!
— Не! Трябва да се махаме оттук. Ако Дерек…
— Мога да ти помогна.
— Никой не може да ми помогне.
— Моля те, нека опитам!
Двамата стояха един срещу друг и се гледаха, без да помръдват. После, вдигайки ръка едва-едва, тя насочи треперещ пръст към нараненото му лице и почти докосна подутите му устни, прокарвайки въображаема линия по шевовете на разкъсаната му буза.
— Толкова съжалявам — прошепна Сиена. — Снощи, когато видях какво е сторил с теб, едва не заплаках.
— А какво е направил на теб?
Очите й се замъглиха. Бавно поклати глава.
— Вече видя какъв може да бъде Дерек. Не се намесвай.