— Дерек, ако има някакъв проблем, нека го обсъдим. Какъвто и да е, може би…
Затваряйки с трясък чекмеджето, над което се бе надвесил, той обърна разкривеното си от гняв лице към нея.
— Повече да не съм те видял да стъпваш в тази стая!
Смаяна от силата на избухването му, тя бе отскочила в коридора. Дерек отново тресна вратата след нея, давайки й да разбере, че бе попаднала от един ад в друг. На следващата сутрин, страхувайки се какво ще стане по-нататък, тя дълго бе стояла в стаята си, преди да слезе долу, а когато най-сетне го стори, бе изненадана от любезния поздрав на Дерек. Той се държеше така, сякаш случката от предната нощ не е била нищо друго, освен приказно начало на брачния им живот. Повече никога не бяха говорили за това. Никога не се опитаха да правят любов. И тя никога повече не стъпи в стаята му. Беше далеч по-умно да не го прави: много по-добре се чувстваше, когато Дерек бе доволен.
Но никога не забрави с какъв рязък замах той затръшна чекмеджето.
Като че ли е искал да скрие нещо.
Сиена прекоси стаята и се доближи до старинното бюро. Отвори страничните вратички и дръпна средното чекмедже. Вътре имаше кашмирени пуловери. И нищо друго.
Сбъркала съм.
Обезсърчена, тя се извърна, за да излезе от стаята. Но той изглеждаше така, сякаш наистина крие нещо, настояваше вътрешният й глас. Къде?
Може би това нещо не е било вътре в бюрото.
Може би…
Тя спря, отново се обърна към бюрото, измъкна пак чекмеджето и почука по дъното му. Прозвуча на кухо. Опипа вътрешната му част, опипа и от външната страна и спря рязко, когато откри миниатюрната закопчалка в задната му страна.
С треперещи пръсти я откопча и дъното откъм вътрешната страна на чекмеджето леко се надигна Нагоре. Тя го вдигна докрай. Отдолу имаше куха част, в която се виждаха паспорти за няколко различни страни, пистолет и един ключ на златна верижка.
Протягайки ръка към ключа, Сиена забеляза, че треперенето й се засилва. Потискайки нетърпението си, натисна дъното на мястото му, бутна чекмеджето обратно й затвори страничните вратички на бюрото. После замръзна на място, чула стъпките вън по коридора. Видяла как топката на вратата се завърта, тя клекна зад едно голямо кожено кресло и затаи дъх с разтуптяно от страх сърце. Ако Дерек влезеше… И ако я намереше тук…
Вратата се отвори. Някой прекоси стаята и влезе в банята. Секунди след това излезе оттам, мина покрай креслото и излезе, затваряйки вратата.
Сиена въздъхна с облекчение. Вероятно е била някоя камериерка, минала да сложи хавлия в банята, каза си тя. От клеченето синините по краката й я заболяха още повече. Изправяйки се схванато, тя отново застина и напрегна слух. Убедила се, че откъм коридора не долита никакъв звук, бързо се приближи до вратата, мушна ключа в ключалката и сърцето й се преобърна, когато той плавно се завъртя. С нарастваща убеденост, че това е най-важният миг в живота й, тя отвори вратата, пристъпи вътре, затвори я и се оказа лице В лице с призраци.
4.
Сумракът в стаята подсилваше илюзията. Дебелите пердета пред прозорците пропускаха много малка част от светлината. Лицата на няколкото жени точно срещу нея като че ли се полюляваха леко във въздуха, поддържани от гъстия здрач. И нещо още по-смущаващо — когато Сиена позна портрета, който Чейс й бе направил, изпита чувството, че се гледа в огледало. Приликата й с останалите портрети бе поразителна. Но как би могло да стане това, след като не бе позирала за нито един от тях? Тя щракна ключа вляво от нея, примигна от силната светлина и впери ужасен поглед в портретите.
Бяха общо седем — един неин и още три двойки. Всеки комплект се състоеше от един портрет на лице и един в цял ръст, на който телата бяха голи. И всеки комплект носеше почерка на различни художници. Обаче лицата бяха обезпокоително идентични — с еднаква форма и пропорции. И прическите определено бяха еднакви — това бе същата прическа, за която Дерек винаги бе настоявал. От разстояние или в здрач всяка от другите жени би могла да бъде сбъркана със Сиена — и обратно. Боже господи! Разтреперана, тя се доближи до картините. Някои от тях бяха маслени, други — акварел. Подписите отдолу потвърждаваха, че са правени от различни художници. Бяха известни майстори на четката от втората половина на двадесети век, и то толкова прочути, че дори и онези, които нямат нищо общо с изкуството, са чували имената им.
Датите под подписите навяваха на някои мисли. Първата бе отпреди петнадесет години, втората — отпреди осем, а третата — отпреди пет. Обаче лицата от портретите бяха на една възраст — около тридесетте — и това беше доказателство, че за всеки портрет бе позирала различна жена, макар приликата да бе поразителна. С нарастващо безпокойство Сиена забеляза, че датата на третия комплект е през същата година, когато Дерек я бе спасил в Милано. „Исусе Христе! — помисли си тя. — Жената преди мен му е омръзнала в момента, в който възрастта й е започнала да си личи. Той се е отървал от нея и си е избрал по-млада — някоя, която е приличала на нея, всъщност на предишните… на мен. Но когато Дерек пристигна в хотела — запита се тя, — защо не е бил отблъснат от отвратителния ми външен вид, от синините по лицето ми?“ Тя потрепера, като се сети за пластичния хирург, който я чакаше в имението. Бе й казал, че ще скрие белезите от побоя. След като превръзките бяха свалени, Сиена забеляза, че изглежда малко по-различно — не по-добре или по-зле, а просто едва забележимо по-различно. Скулите й например бяха малко по-подчертани, но тя бе отдала това на неизбежните последици от старанието да се скрият белезите. Чак сега си даде сметка за това. „Мили боже, Дерек е заповядал на хирурга да направи така, че да приличам още повече на тези жени.“ Смаяна от откритието си, тя изведнъж изпита такъв студ, че зъбите й затракаха. Обърна потресена глава и в този момент забеляза снимките на другата стена. Някои от тях бяха черно-бели, а други — цветни. Някои в едър план, други групови. Едни бяха правени навън, други в луксозна вътрешна обстановка. Всички обаче имаха един общ знаменател: изобразяваха една и съща жена. И макар на снимките, запечатали детското й лице, да бе трудно да се познае, на другите, вече като девойка, грешка не можеше да има — чертите й постепенно приемаха позната форма.