— Ама ти да нямаш проблеми със слуха?
— И не мога да направя нищо, за да променя намерението ви?
— Исусе Христе, не е ли очевидно?
— Чудесно. — Потър се изправи. — Ще предам на господин Беласар.
— За какво е това бързане? Опитай първо яденето.
Потър вдигна куфарчето си.
— Господин Беласар ще желае да научи решението ви колкото е възможно по-скоро.
4.
На около половин километър навътре в морето обитателите на дванадесетметровата платноходка, хвърлила котва близо до рифа, бяха повече заинтригувани от светлините на ресторанта, отколкото от отражението на луната в спокойните морски води. Четиримата мъже напрегнато гледаха към брега и слушаха радиостанцията от кабината. Гласовете бяха ясни — въпреки фоновия шум от разговорите на останалите клиенти в ресторанта.
— Не съм достатъчно близо, за да чуя какво му отговори Малоун — долетя от радиостанцията мъжки глас, — но Потър изглежда като попикан.
— Става — обади се и женски глас. — Взима си куфарчето. Бърза сякаш да се махне оттук.
— Според мен бърза за летището — каза шефът на групата в яхтата, мъж с оредели коси. — Знаем колко подозрителен е Беласар към телефоните. Потър сигурно ще използва снабдена със заглушител радиостанция от борда на самолета.
Женският глас от радиостанцията продължи:
— Родригес ще се прави на таксиметров шофьор. Ще проследи Потър и ще разбере какви са намеренията му.
— Междувременно Малоун се приближи до собственика на ресторанта — обади се мъжкият глас. — Май му се извинява. Яд го е на себе си, но май повече го е яд на Потър.
Известно време от радиостанцията долиташе само общият шум от хранещите се клиенти. После мъжкият глас каза:
— Сяда да яде.
На яхтата шефът на групата въздъхна отегчено. Плискането на водата в бордовете го дразнеше. А може и онова, което бе чул по радиостанцията, да го бе раздразнило.
— Толкова за тази вечер. Спектакълът свърши.
— И Малоун не прие офертата — каза едрият мъж до него.
— Точно както предрече.
— Е, аз му бях втори пилот. И поддържаме връзка, откак напусна морската пехота. Знам начина му на мислене.
— Значи е решил да бъде ничий, а? Друг такъв случай никога няма да ни падне. Ти го познаваш добре. Как, по дяволите, да го направим наш?
5.
Стряскайки се, Малоун чу грохота още преди да завие с джипа си покрай палмите, откъдето се виждаше домът му — или по-точно би се видял, ако не бяха облаците прах. Изправиха се пред него като стена и той едва успя да спре. Пред смаяния му поглед се откри невъобразим хаос от ръмжаща като сърдити динозаври техника, тракащи вериги, проблясващи гребла. Булдозери! Един, два, три… Боже господи, половин дузина разярени чудовища, заръфали пясъчните дюни и палмите около дома му.
Когато за първи път видя това усамотено кътче на източния бряг на Козумел, веднага разбра, че именно то е мястото, където би искал да живее. Спокойните води откъм срещуположния край на островчето бяха направили онзи район по-привлекателен за туристите и строителните фирми, което бе добре дошло за Малоун, тъй като той искаше да е далеч от тълпите. Затова живописният прибой на тази наветрена страна на острова, усамотеността и грубата красота на това кътче с дългите ивици ослепителнобял пясък, ярко контрастиращ на разположените тук-там черни скали, се оказа нещо, на което не можа да устои.
Съгласно мексиканския закон, чужденец можеше да закупи земя само ако се сдобие с разрешение от Министерството на външните работи. Ако обаче земята бе плажна ивица, нещата ставаха по-сложни, тъй като правителството искаше да е сигурно, че към такъв ценен ресурс хората ще се отнасят с нужното уважение. Ето защо на Малоун му се наложи да купи земята посредством петдесетгодишен попечителски договор с местна банка, която си запазваше правото на собственост и се явяваше опекун на плажа. След това нае известен мексикански архитект да проектира къщата. Раздвижената едноетажна сграда бе построена от неособено красив материал — бетон, — който обаче понасяше местната влажност по-леко, отколкото дървените трупи, свързани заедно и оформящи стените на повечето домове в района. Всеки ъгъл и ръб на бетона бе изгладен, острите черти бяха избегнати, омекотявайки целия изглед на къщата. Външната мазилка бе ослепителнобяла, подчертана от многобройните цъфтящи храстчета, а покривът бе направен така, че да изглежда като от палмови клони, придавайки й типичен за района вид. Няколкото арки и вътрешни дворчета осигуряваха свободен достъп на ветреца до всяка стая и намаляваха нуждата от климатична инсталация.