„Но тя прилича на мен — помисли си Сиена. — И на всички други жени от портретите. Не, не е точно така. Обратното. Ние приличаме на нея.“
Но коя, за бога, беше тя? В дъното на стаята се виждаха рафтове с дамски обувки. „Нейните обувки“, помисли си Сиена. Дървените манекени до тях бяха облечени с официални рокли. „Нейните рокли“, каза си тя. На малка масичка отстрани се виждаше дебела кожена папка. Тя протегна ръка, разгърна я и потрепера, когато впери поглед в кръщелното свидетелство на името на Кристина Габриела Беласар. Сестра на Дерек?
Родена в Рим на 14 май 1939 година.
Година след раждането на Дерек.
Обърнала глава отново към снимките на стената, Сиена откри още една обща особеност: на никоя от снимките жената не бе възрастна. С разтуптяно сърце тя отгърна към края на папката и откри документа, който бе логично да намери в края на една папка, чието начало представляваше кръщелно свидетелство — смъртен акт. Зад него бяха прикрепени пожълтели изрезки от римски вестници. Родителите й бяха настояли да научи италиански и Сиена без усилие прочете кратката статия.
Кристина Габриела Беласар (фамилното й име означаваше, че тя никога не е била омъжена) бе починала в Рим на 10 юни 1969 година при падане от балкон от двадесетия етаж на един хотел. Сиена пресметна. Кристина е била на тридесет години.
„Колкото мен — каза си тя. — Колкото жените на портретите — поне на толкова изглеждат според мен.“ Със сърце, внезапно започнало да изтръпва от предчувствие, тя бавно завъртя глава към един от ъглите, където малко преди това с периферното си зрение бе мярнала антична масичка с някакво дървено сандъче на нея. Щом го разгледа по-внимателно, видя, че това е урна, която изглеждаше на няколко века, с малко поолющена тук-там боя, изрисувана с девици, излегнали се в сластни пози край поток, на фона на пищна зеленина. Сиена нито за миг не се усъмни чия пепел се съхранява в тази урна, както не се съмняваше ни най-малко какво ще стори с нея Дерек, ако разбере, че е осквернила храма му. Изобщо нямаше да чака вторият портрет да бъде завършен. Щеше да я убие начаса.
5.
Слизайки по стълбите, Сиена бе сигурна, че всяка камериерка и всеки от охраната със сигурност усеща страха й, който тя с усилие се мъчеше да потисне. И макар че краката я боляха от побоя, изпитваше паническа нужда да побегне нанякъде. Никой обаче не я погледна със странен поглед и тялото й като че ли се подчиняваше на събраната с всички сили воля, налагаща й да върви с равна и спокойна крачка.
Когато най-сетне влезе в солариума, видя, че Чейс се е отказал от температа в полза на маслото. Стегнал едно платно в рамка, той бе застанал пред него и скицираше. Оттук обаче не се виждаше какво точно. Но това не я интересуваше. Най-важното нещо за нея в момента беше да го заведе някъде, където можеха да разговарят, без да се страхуват от микрофони.