Чейс вдигна поглед към нея и пресилено равнодушното й изражение го стресна.
— Знаеш ли, хрумна ми да го направим навън — каза Сиена заради някой евентуален подслушвач.
— О?
— Ами първият портрет бе направен вътре. Вторият трябва да е на малко по-друг фон. Има едно място вън на терасата, което според мен е подходящо.
— Защо не ми го покажеш?
Тя го хвана за ръката и треперещата й длан го накара да смръщи вежди.
Двамата излязоха на заляната от слънце тераса и Сиена ГО поведе към далечния й край.
— Ето тук — каза тя и заемайки поза, сниши глас: — Мислиш ли, че оттук могат да ни чуят?
Някъде в далечината прозвуча картечен откос.
— Не. Но ако стоим дълго тук, може да събудим подозрение. Какво откри?
— Ти сериозно ли говореше да ме изведеш оттук?
— Напълно.
— Честно, мислиш ли, че има някакъв шанс?
— В противен случай изобщо не бих се опитал. Но ако останеш тук, нямаш никакъв шанс.
Думите избликнаха съвсем спонтанно:
— Действай тогава!
— Толкова ли е страшно онова, което откри?
— Действай по възможно най-бързия начин.
— Днес следобед — каза Чейс.
От стремителната промяна на събитията й се замая главата.
— Как?
Когато й обясни какво трябва да направи, усещането й за нереалност се усили.
6.
Минутите като че ли никога не бяха текли толкова бавно и в същото време — толкова бързо. Чувстваше се така, сякаш я блъскат ту назад, ту напред. Обедът дойде някак внезапно, но самото ядене като че ли се проточи цяла вечност. Дерек се отби, за да изрази задоволството си от свършената тази сутрин работа и Сиена едва потисна изненадата си. За какво говореше той? Работа? Никаква работа не бе свършена. Но когато двамата с Чейс се върнаха в солариума, тя си даде сметка колко много неща е отхвърлил той, а тя е била толкова потънала в мислите си, че изобщо не е обърнала внимание.
Скицата бе завършена. На нея тя беше изобразена само от кръста нагоре — гола, застанала с изправена глава, с ръце зад гърба, насочила предизвикателен поглед към зрителя. Липсата на фонови детайли създаваше впечатлението, че е толкова ядосана от това, че са я накарали да позира, че се е откъснала от околната обстановка — тялото й е тук, но мислите й са на километри разстояние.
И това не беше преувеличение. Чувстваше се толкова напрегната от онова, което им предстоеше, че всичко около нея като че ли плуваше в мъгла. Дори Чейс й се струваше незначителен, а колкото до това, че стоеше пред него полугола, Сиена изобщо не забелязваше. Единствената реалност в момента бе във въображението й, препускащо напред в бъдещето. Тя потрепера, но не от това, че тялото й не бе облечено.
„Може би изобщо не е добра идея — каза си тя. — Може би въобще не бива да опитваме… Но трябва. Това е единственият ми шанс… Навярно обаче трябва да го обмислим. Сигурно точно сега не е моментът. Може би трябва да почакаме по-добри…“
Откъм полигона долетя нов картечен откос и я върна в действителността. Солариумът като че ли изведнъж се материализира пред нея. Мъглата се разсея. Чейс бе на мястото си, поглеждаше я с изучаващ поглед, после посягаше с четката към платното.
Експлозия разтърси стъклата. Веднага след нея друг мощен звук отново ги накара да прозвъннат — грохотът на приближаващ хеликоптер.
7.
Притискайки очилата към носа си, Потър се взираше надолу към имението. Със спускането на машината стените, дърветата и алеите нарастваха бавно. Тъмните петънца постепенно се превърнаха във фигурите на хората, охраняващи входовете или патрулиращи, градинарите, грижещи се за зеленината, прислугата, изпълняваща задълженията си. Откъм полигона се надигна огненото цвете на експлозия.
Обаче на площадката за кацане не се забелязваше никакво движение. Нямаше охрана, не се мяркаше жив човек. Дерек вероятно отдавна е чул приближаването на хеликоптера и е имал достатъчно време да си остави работата, за да дойде до площадката и да го посрещне. „Това не е в негов стил“, помисли си Потър, изгаряйки от яд. Не, разбира се. Дерек обичаше другите да идват при него. Без значение колко го интересуваше това, което Потър му носи, той никога нямаше да си прекъсне работата и да му даде да разбере по този начин колко е зависим от неговата помощ. С всички се държеше като с нисши същества.
Освен с художника, помисли си с нарастваща злоба Алекс. О, Дерек се отнасяше много добре с Малоун, дума да няма. Потър бе виждал Дерек да заповядва да убиват хора заради половината от това, което бе направил Малоун, и въпреки това се примиряваше с характера му, защото искаше да направи портретите. Обаче защо толкова му трябваха на Дерек тия портрети — Потър и представа си нямаше. Ако е решил да се отърве от жена си, добре. Просто си правиш няколко моментални снимки, така, в името на доброто старо време, след това устройваш някакъв нещастен случай и готово. Тази мания за портретите обаче бе направо плашеща. Сутринта, когато Потър се свърза с него по специално обезопасения телефон, за да направи предварителен доклад за свършената работа, бе разбрал за снощния инцидент, за изчезването на Малоун и за подозренията на Дерек, че художникът се е опитвал да разбере какво става в Манастира. Било фалшива тревога.