Грешка, помисли си Алекс. Инцидентът бе станал в много удобно за Малоун време — когато двамата с Дерек отсъстват. И обяснението му се струваше твърде сложно. Потър възнамеряваше да проведе подробно разследване и да хване Малоун в противоречия. Например, ако художникът е бил споходен от среднощно вдъхновение и е хукнал да работи, трябвало е да светне лампата в стаята си. А дали някой е питал охраната видели ли са в стаята му да свети?
„Ще открия грешки в обясненията му — закани се Потър. — Изобщо не трябваше да се захващаме с него. След като го наказахме за това, че отказа да приеме поръчката, историята трябваше да приключи. Не съм забравил как накара Дерек да се държи с мен на стрелбището. Станах на глупак пред него. Е, това повече няма да се повтори. Сега е мой ред.“
Хеликоптерът се отпусна на площадката, Потър разкопча колана и отвори вратичката, чакайки с нетърпение оборотите на витлата да затихнат, за да може да слезе и да намери Дерек. Писъкът бе оглушителен. Вихрушката, вдигната от машината, хвърли прах в очите му и разроши оредялата му коса. Не беше висок и затова му бе малко трудно да слезе: трябваше да скочи на бетона. Стиснал куфарчето в ръцете си, той го стори и макар че бе нисък, се приведе под въртящите се витла и изтича нататък. Тласнат от струята въздух, се насочи към изпитателния полигон.
Някакъв шум зад него обаче го накара да спре. Вик ли бе това? „Не е възможно“, помисли си той. Беше още съвсем близо и шумът от роторите заглушаваше всякакви звуци наоколо. И въпреки това бе сигурен, че чу приглушен вик. Озадачен, Алекс се извърна назад и ако не бе чул вика, нямаше да повярва на това, което виждаше.
8.
Когато Малоун чу приближаващия се хеликоптер, ръката му с четката замръзна над платното. Част от съзнанието му се запита дали не е получил удар. След това сърцето му изведнъж заби бясно, подтиквайки тялото му към действие. Той вдигна поглед към Сиена, която бе обърнала глава към нарастващия шум от хеликоптера.
— Ето това е.
Тя като че ли не го чу. Машинално навлече блузата си, но продължаваше да гледа разсеяно през прозореца.
— Готова ли си?
Сиена отново не реагира.
С нараснало нетърпение Малоун остави четката и се приближи към нея.
— Потледни ме. — Сложи ръка на бузата й и я обърна към себе си. — Ако изобщо ще го вършим, трябва да го направим сега.
Скритите микрофони вече не го притесняваха. Ако опитът им пропаднеше, подслушвачите щяха да бъдат най-малкият им проблем.
— Не очаквах, че ще се страхувам толкова много.
— Ако останеш тук, ще умреш. Не можем да чакаме повече. Трябва да действаме.
Шумът от хеликоптера приближаваше. Тя впери в него същия изпитателен поглед, с който той я бе изучавал седмици наред. Очите й блеснаха решително.
— Да.
Беше послушала Чейс и бе сменила сандалите си с обувки. Изправи се и двамата се отправиха към вратата. Оттам видяха спускащия се над площадката хеликоптер. Въпреки голямото разстояние, лицето на Потър бе ясно различимо зад страничното стъкло. Май нямаше други пътници. Нямаше никой и на площадката. Някои от охраната хвърлиха бегли погледи към кацащата машина, после пак се заеха с работата си.
Малоун пътем бе грабнал един скицник, за да може излизането им навън да изглежда свързано с работата.
Хеликоптерът кацна.
Двамата пресякоха терасата, слязоха по каменните стъпала и тръгнаха по алеята, водеща към Манастира.
Малоун чу учестеното дишане на Сиена, което му припомни, че не е единственият задъхан от двамата.
Пред тях застана мъж от охраната и ги спря:
— Не можете да ходите около Манастира.
— Трябва да кажем нещо на господин Потър. — Сиена махна към хеликоптера, от който Потър тъкмо слизаше и се насочваше към Манастира. — Алекс!
Шумът от хеликоптера нямаше да позволи на Потър да я чуе, но в същото време охраната щеше да помисли, че тя наистина иска да привлече вниманието му.
— Ще си изгубим само времето, ако не… — Сиена направи крачка напред. — Алекс!