Набрал височина, самолетът пое курс към възвишенията на запад. Хеликоптерът се спусна, бързо го настигна и се изравни с него от лявата му страна.
Потър огледа мяркащите се на задната седалка фигури и направи знак на пилота да се приземи.
Пилотът не му обърна внимание и самолетът се спусна стръмно надолу.
Хеликоптерът също.
Самолетът влезе в остър вираж надясно.
Хеликоптерът го последва.
— Изпревари ги — каза Потър. — Продължавай да му преграждаш пътя. Накарай го да се върне на пистата.
Но още преди пилотът на хеликоптера да изпълни заповедта, самолетът вирна нос нагоре.
Хеликоптерът също.
Внезапно малката машина се спусна към земята и зави под хеликоптера, понасяйки се в обратна посока.
Пилотът промърмори някаква псувня, обърна, влизайки в остър вираж, и отново подгони самолета, бързо скъсявайки разстоянието помежду им. Сега вече повтаряше мигновено всяко движение на самолетчето: пикираше, издигаше се, завиваше, отново се издигаше. И с всяка маневра се оказваше малко по-напред, принуждавайки го да завие в противоположна посока. Пилотът на хеликоптера се стараеше да предусети каква маневра ще предприеме самолетът, като заставаше на пътя му и му оставяше само един избор — обратно към пистата.
Приближили се достатъчно, двамата видяха брадатото лице зад изподрасканото стъкло на кабината и паниката, изписана на него. Френският на Потър бе отличен, а също и способността му да разбира по движението на устните. В момента пилотът псуваше.
Видяха как човекът се пресегна и грабна микрофона на радиото. Пилотът на хеликоптера намери честотата, която онзи използваше.
— Какво, по дяволите, искате от мен? — попита ги французинът.
— Върни се на пистата и кацни — отвърна Потър.
— Нямате право!
— Вашите пътници ми дават право.
— За какви пътници ми дрънкаш бе?
Съмнението изведнъж стисна сърцето на Алекс с такава сила, че той трепна.
— На седалката зад теб.
— Това са чували!
— Приближи се! — заповяда Потър на пилота.
Когато пилотът понечи да възрази, че е опасно да се приближават повече, Алекс изкрещя:
— Действай!
Вперил поглед през мътното стъкло на кабината, той напрегна зрение да различи тъмните фигури на задната седалка, които само преди малко бе убеден, че са на Сиена и Малоун. Не, изпъшка, различавайки най-сетне големите колкото човешко тяло очертания на това, което наистина се оказа чували.
— Връщай се! — викна той на пилота.
18.
— Колко ти платиха? — яростно запита Беласар.
Дебелият мъж в работните дрехи го гледаше объркано.
— На мен? Нищо не са ми платили. Нямам представа какво става! Дадоха на Пиер някакъв скъп часовник, за да направи онова, което щеше да стори и бездруго — да излети за Марсилия!
— А те къде са?
Човекът посочи към пътеката, която се виеше между дърветата от другата страна на пистата.
— Откраднаха два велосипеда.
„Точно така — помисли си Беласар. — А може и ти да си им ги продал срещу някоя от гривните на Сиена.“
— Тогава не е късно. Няма да стигнат далеч. — Той измъкна пачка пари от джоба си и отдели няколко едри банкноти. — Дай ми ключа на комбито.
— И това няма да ви помогне.
— Какво искаш да кажеш?
Човекът посочи предната дясна гума.
Бе спукана. Същото бе положението с гумите на реното и на пикапа.
— Преди да си тръгне, оня ги спука.
— Оправете ги.
Бесен от загубата на време, Беласар не дочака връщането на Потър и хукна към пътеката. „Алекс ще види ситуацията отгоре — каза си той. — Няма да е трудно да различат мъж и жена, каращи велосипеди. Продължаваме. Ще ги пипнем. Никакво спиране.“
19.
Въртейки педалите с всички сили, Малоун влезе в следващия завой по виещия се през гората път. Дърветата се разредиха и черният път излезе на асфалтирано шосе. Той натисна спирачките. Отдясно иззад завоя се чу ръмжене на камион.
Сиена закова велосипеда до него.
— Бързо — каза Чейс. — Да отидем от другата страна.
Скочи от велосипеда и бутайки го, притича от другата страна на пътя, оставяйки го на асфалта пред още неизлезлия иззад завоя камион. После, размазвайки кръвта по лицето си, легна до колелото и го дръпна върху себе си.
— Придай си паникьосано изражение — каза на Сиена — и махни на шофьора да спре.
Камионът изскочи от завоя. Проснат на земята, хванал се за крака и е разкривено от въображаема болка лице, Малоун изведнъж се притесни, че камионът се приближава твърде бързо и няма да успее да спре навреме. И с този велосипед върху себе си нямаше да може да се изтърколи встрани, за да го избегне.