5.
Слънчевите лъчи всеки момент щяха да разпръснат последните остатъци от утринната мъгла над града. Под неодобрителния поглед на слабоватия сервитьор в едно кафене Малоун и Сиена се провираха между масите, разположени на тротоара пред него. Ранните клиенти вдигаха погледи от кафетата си и се мръщеха. Малоун си представяше как изглежда в очите им — с измачкани дрехи, небръснат, устните и едната му буза бяха подути, имаше рани, хванали вече коричка и приличащи на струпеи. „Някои бездомници — каза си той с горчивина — сигурно изглеждат по-добре от мен. И се обзалагам, че тоя сервитьор си мисли същото. Сигурно смята, че ще се мъча да изпрося нещо от него.“ Обонянието му бе свикнало с миризмата и Чейс не я усещаше, но бе уверен, че вони на мазния дим от катастрофата с хеликоптера, на пот и страх. Слава богу, че поне Сиена изглеждаше по-добре. Всъщност, макар че и нейните дрехи бяха измачкани и гримът й се бе изтрил, изглеждаше страхотно. Краткото разресване с гребена, който бе взела от него, придаде блясък на пищната й коса. Загорялата й кожа като че ли излъчваше меко сияние. „Без значение колко зле се чувства — помисли си Малоун, — тя просто не може да изглежда зле.“
— Мосю.
Сервитьорът вдигна ръка да го спре. Макар че френският му бе твърде бърз за Чейс, жестът бе достатъчно красноречив. Кафенето си имаше стандарти. Щеше да бъде по-добре Малоун да отиде някъде на друго място.
Сиена не му даде възможност да довърши мисълта си. Бързо зададеният от нея въпрос съдържаше дума, която прозвуча на Малоун като „собственик“. Отговорът на сервитьора, придружен от съответните жестове, му даде да разбере, че собственикът не се занимава с проблеми от подобно естество.
Сиена се обърна към Малоун:
— Помниш ли името на собственика?
— Пиер Бене.
Споменаването на името на шефа му накара келнера да се отнесе по-сериозно към въпроса. После Сиена каза на сервитьора името на Малоун, сочейки го и прибавяйки нещо, което прозвуча на Чейс като „Шефът ти ни очаква“.
Ефектът бе моментален и неочакван. Сервитьорът впери ужасен поглед в Малоун и потокът френски думи, изригнал от устата му, изразяваше безкрайна изненада.
— Какво има? — попита Чейс разтревожено. — Какво казва той?
— Знае кой си, но никой не ни очаква.
— Какво?
— Операцията била отменена.
— Исусе Христе, поредната задънена улица!
— Още по-лошо. Смятат те за мъртъв.
6.
— Чейс, това е ужасно! Нямам думи да ти кажа колко скапано се чувствам — каза Джеб.
Разговорът се провеждаше дванадесет часа по-късно. Намираха се в апартамент над кафенето, където Джеб, запъхтян от бързото изкачване на стълбите, бе вперил изумен поглед в Малоун. Лицето му бе почервеняло от усилието и той изглеждаше малко по-пълен от последната им среща.
— Бях във Вашингтон, когато научих. И дойдох по възможно най-бързия начин. Не искам да си мислиш, че съм те оставил на произвола на съдбата.
— Точно това ми мина през ума.
— Божичко! — Джеб плесна коленете си с длани. — През много неща сме минали с теб, приятелю. Ти ми спаси живота. Заклевам ти се, че никога не съм и помислял да те изоставя без подкрепа. Погрижиха ли се за вас?
Малоун посочи чашите и чиниите на кухненския плот.
— Не знам какво си им казал по телефона, но кажи-речи на всеки кръгъл час идваха с подносите.
— Боже господи, лицето ти! Какво е станало с него?
— Трябваше да го видиш как изглеждаше, преди да го почистят! — отвърна Чейс и му обясни как е получил нараняванията.
— Копелето му мръсно!
— Същата мисъл мога да я изразя и с по-силни думи.
— Ами… — Джеб се извърна към Сиена. Малоун му я бе представил още с влизането му тук, но оттогава по-голямата част от разговора бе посветена на извиненията на Джеб. И му личеше, че полага усилия да не я зяпа смаяно. — Ранена ли сте?
— He. — Сиена преценяващо го изгледа. — Но след всичко случило се не съм изпълнена с кой знае каква увереност.
— Не ви обвинявам, ако си мислите, че не си разбирам от работата. Но ви моля да ме изслушате. — Джеб объркано прокара пръсти през късо подстриганата си руса коса. — Чейс, след като се сдърпа с Беласар в „Содби“, ти просто изчезна от лицето на земята. Последния път, когато са те видели, бил, когато Беласар те боднал с пръстена си и хората му те извлекли от „Содби“.