— Защо? Какво ще постигнат с това?
— Първо разпръскваш слабия вирус. Веднага щом населението в набелязаната зона се зарази от него, пускаш смъртоносния вирус. Слабият вирус има задача да активира смъртоносния и работата става. Обаче никой, който не е заразен от слабия вирус, няма да се зарази и от смъртоносния, така че всеки, макар и заразен от силния вирус, но недокоснат от слабия, където и да ходи, няма да разнася никаква зараза, защото хората, с които евентуално ще контактува, няма да имат в себе си активиращия слаб вирус.
— Освен ако някой, вече заразен със слабия, не е бил в тази страна.
— Пак няма да стане.
— Защо?
— Слабият вирус е активен само шест часа. Ако през това време не се комбинира със силния, умира. Хич не го бива да пътува. Докато някой прелети от Тел Авив до Рим, Париж или Ню Йорк, да речем, вирусът ще е вече умрял. И който и да дойде със смъртоносния вирус, не може да пренесе никаква зараза.
— Исусе Христе!
— Това се казва количествен скок в представата какво може да бъде едно оръжие — каза Ластър. — Контролирано масово унищожение на човешки живот, без обаче да пострада никаква инфраструктура.
— Защо им е трябвало да разработват такова оръжие? — намеси се и Джеб. — Колко богат иска да стане тоя Беласар?
— Тук не става въпрос за пари, а за власт — отвърна Малоун.
Ластър кимна:
— Така предполагат и нашите психолози, но съждението им е теоретично. Никога не сме влизали във връзка с човек, прекарал толкова време с него, колкото вие. С изключение на…
— Сиена.
— Тя знае механизма, тласкащ емоциите му. В усилието ни да го отстраним от бизнеса нито едно наблюдение от жена му не е маловажно. Не бива да подценяваме нищо, чуто от нея.
— В такъв случай разпитите ви могат да продължат безкрайно.
Ластър разпери ръце безпомощно.
— Скапаняк такъв!
— Заложен е животът на милиони.
— Това не означава, че тя трябва да е затворничка.
— Беласар никога няма да спре да я търси. Честно, мислите ли, че ако я пуснем оттук — независимо под каква самоличност, — той няма да я намери? За нея това е най-безопасното място на света.
— Тогава защо не ми давате да я видя?
— Защото ако тя чувства към вас онова, което вие чувствате към нея, колкото по-дълго време не ви вижда, толкова повече ще се разстройва. Това ни дава известно предимство. Не сме уверени, че можем да й се доверим. Може би има някакви вътрешни задръжки, които не й позволяват да предаде мъжа си. Може би крие важна информация. Но ако знае, че не ще ви види, докато не ни убеди, че няма какво повече да ни каже, ще има по-голяма мотивация да ни информира за всичко.
— Да те нарече човек скапаняк, значи да се изрази много меко — каза Малоун. — Искате да отстраните Беласар от бизнеса? Ами изпратете една оперативна група и го очистете. Затрупайте го с бомби. Изгорете всичко до основи и го посипете със сол.
— Ще ни бъде много приятно да го направим.
— Тогава защо…
— Защото трябва да сме сигурни, че биологическото оръжие е обезопасено. Когато оперативната група тръгне да си върши работата, това ще бъде в подходящо време и след получаване на съответната информация.
— Двамата със Сиена ви дадохме цялата информация, с която разполагаме.
— Трябва да се провери.
— Искам да я видя.
— Нямате никакъв проблем.
Ластър посочи един от мониторите.
Малоун се приближи и усети как сърцето му заби по-бързо. На него, гледана в гръб, Сиена гледаше навън, застанала пред голям прозорец, подобен на този в неговата стая. Образът бе черно-бял и зърнест, даван отгоре надолу към нея от срещуположния ъгъл на стаята. Обективът бе с ефект на рибешко око и леко изкривяваше. Нищо обаче не можеше да скрие красотата й.
— Тази вечер пак ще я разпитваме за сестрата на Беласар — каза Ластър. — Нищо не знаехме за нея. Нужни са ни още подробности.
— Абе я се скрий някъде!
10.
Когато Малоун се върна в стаята си, всичко в нея бе възстановено: стъклото на масичката, осветителното тяло и огледалото бяха подменени, парчетата — грижливо пометени. Забелязал, че вратата на гардероба е открехната, той я отвори и видя окачените на закачалки дрехи: спортно яке, две ризи, дънки, един панталон — всички с неговия размер и чисто нови. Дааа, въздъхна той, съвсем като у Беласар.
Небето навън помрачняваше, всеки момент сигурно щеше да завали и голите клони унило се поклащаха от лекия ветрец. Той се приближи до прозореца и първите капки зачукаха по стъклото. Лампата в стаята не светеше. Небето потъмня още повече и в стаята стана тъмно като привечер.