Малоун се обърна към мъжа, когото бе ударил в корема:
— Дай ми пистолет.
С оросено от пот чело пазачът не отместваше поглед от входната врата и като че ли не го чу.
— Мамка му, ти не чуваш ли бе? Трябва ми пистолет!
— Върни се в стаята — викна Ластър, приближавайки се към него.
— Къде е Сиена?
Входната врата бе разтърсена от силна експлозия. Откъм дъното на средния коридор се появи пушек. Въпреки че сградата бе направена от метал и стъкло, усилени да издържат на нападение отвън, вътрешните дървени стени и греди се бяха запалили. Вън стрелбата се усили. После изведнъж се пренесе вътре. Ушите му писнаха от оглушителния откос на нечий автомат. Последва бърза стрелба от пистолет. Димът започна да се сгъстява.
— Върни се в… — започна Ластър отново, но бе прекъснат от невъобразимо силния в затвореното пространство трясък на стрелбата.
— Кажи ми къде е Сиена!
— Нямам представа откъде тия… — Ластър се извърна към единия от помощниците си: — Върви да доведеш жената!
Мъжът впери поглед в кълбящия се срещу него облак дим и се дръпна назад.
— Бягай да я доведеш! — повтори Ластър.
— Къде е тя? — изрева Малоун. — В стаята, откъдето току-що излезе ли?
Без да му обърне внимание, Ластър рязко се извърна към главния вход, откъдето се разнесе още една експлозия.
— Майната ти!
Малоун пое дълбоко дъх и се гмурна в облака дим. Очите му моментално се насълзиха и зрението му се замъгли. Май бе някакъв отровен газ, но в момента нямаше никакво време да мисли за това. Трябваше да намери Сиена. В кълбящата се около него мъгла не можеше да разбере докъде е стигнал.
Стигна до една врата, завъртя топката й и я блъсна.
— Сиена!
В стаята нямаше дим. Чистият въздух изпълни дробовете му. Веднага след това започна да нахлува пушек, но не преди да види, че в помещението няма никой. Нямаше дори чаршафи на леглото. Влезе малко по-навътре, където димът още не бе стигнал, пое няколко пъти дълбоко дъх и отново изхвръкна в изпълнения с пушек коридор.
— Сиена!
Бутна следващата врата и отново попадна на празна стая.
Някъде откъм края на коридора му се счу приглушен вик:
— Чейс!
Дали не си въобразяваше? Дали не чуваше онова, което искаше? Той изтича към следващата врата и когато се втурна вътре, тя вече тичаше срещу него. Кашляйки, Чейс понечи да затвори вратата, за да не пуска дима вътре, но навреме се сети, че така ще се заключат и няма да могат да излязат. Грабна един стол и го сложи на прага.
Двамата се прегърнаха. Искаше му се да я държи в обятията си вечно, но стрелбата я стресна, а пък и димът започна бързо да изпълва стаята.
— Помагай — каза й той. — Трябват ни мокри кърпи.
Влязъл в банята, напълни мивката със студена вода. Сиена грабна две кърпи от закачалката и ги натопи вътре.
Стрелбата се приближаваше, а димът започна да изпълва и банята.
Кашляйки конвулсивно, Малоун притисна прогизналата кърпа към лицето си. Макар че така бе трудно да се диша, влагата филтрираше известна част от дима. „Обаче така няма да изкараме дълго“, каза си той. Сиена вече бе покрила лицето си с другата кърпа и двамата се отправиха към вратата.
Чейс ритна стола настрана, стисна Сиена за ръката и заедно излязоха в хаоса на коридора. Някой профуча покрай тях, без да ги забележи. Изстрелите, отекващи от другия край на коридора, накараха Малоун да се сниши, принуждавайки и Сиена да стори същото. Без да се бави, той я поведе надясно — към фоайето, където бе оставил Ластър и двамата му помощници. Джеб. Къде беше той?
Без да вижда къде стъпва, Малоун се спъна в нещо и едва не падна. Труп. Сиена зад него хлъцна. Той пусна ръката й и се наведе над тялото. Ръката му напипа топла лепкава течност, покрила бездиханната гръд. Трупът бе в костюм и Чейс се запита дали не е някой от помощниците на Ластър. Напипа дясната му ръка, намери пистолета и го пъхна под колана си. Пребърка вътрешните джобове, намери портфейла и също го взе.
Пъхайки портфейла в джоба на дънките си, той побутна Сиена нататък по коридора. През мократа кърпа ставаше все по-трудно да се диша: димът се беше сгъстил още повече. Сиена се разкашля силно. Малоун обаче не се притесни, че могат да ги чуят: наоколо вреше и кипеше от изстрели, от бързи стъпки, викове цепеха гъстата мъгла, стрелбата откъм коридора зад тях не секваше.
Той се бе прилепил до стената, докато изведнъж тя свърши. Бе стигнал до фоайето. Обаче там като че ли нямаше никой. Изстрелите, виковете и стъпките долитаха до тях вече някъде отдалеч и единственият близък звук бе пращенето на все още невидимите пламъци. Да не са ги избили всички?