— Гладна ли си?
Тя обърна глава към плика със сандвичите, които бяха купили, и поклати отрицателно глава.
— По-добре ми кажи какво смяташ да правим оттук нататък.
— Зависи от това какво очакваш. Няма да можем да живеем така, както си свикнала в имението на мъжа ти.
— Не бих и искала.
— Нямам предвид напрежението и нервите. Говоря за липсата на лукс. Имам много пари, и то на различни места, но не мога да измисля начин да се добера до тях, без мъжът ти или ЦРУ да разберат къде сме. На техните компютърни специалисти сигурно им е наредено да следят всяка сделка, извършена по моите сметки. В момента, в който наредя да ми прехвърлят пари, да речем, в някоя банка в Далас, те ще хукнат по петите ни. Летището, гарата, фирми за даване на коли под наем — всичко ще бъде под плътно наблюдение.
— Както го описваш, положението май е безнадеждно.
Дори и в тези мокри дрехи и измачкан блейзер, със сресана с пръсти коса, Сиена му се струваше по-красива от всякога. „Как ще успея да скрия такава поразителна красота“, запита се Чейс.
— Обещавам ти, че ще намеря изход, но ще е далеч от първокласния начин на живот, с който си свикнала.
— Затова ли отиваме в Далас?
— Не отиваме там.
— Но билетите…
— Ще слезем преди Далас. В едно градче, наречено Брадък.
— В случай че Дерек разбере по някакъв начин, че сме се качили на този влак и ни часа в Далас?
Малоун кимна:
— И защото в Брадък има един човек, с когото трябва да се видя.
2.
Тексаското небе бе опънало кобалтовосиния си покров над тях, когато двамата слязоха от влака и огледаха малката гара. Зад нея се виждаха ниски постройки — бензиностанция, сервиз за коли, магазин и до него бар. По улицата минаха няколко пикапа. И това беше. Градчето изглеждаше като запуснато.
— Цяло чудо е, че има гара — забеляза Сиена.
— Клинт има влияние, за да си осигури онова, което му трябва.
— Искаш да кажеш, че не само актьорите имат такива имена, така ли?
— Чейс, стари друже, бая време мина, а? — чу се провлечен и дълбок мъжки глас с най-странния акцент, който Сиена бе чувала.
Тя се извърна към отворената врата на чакалнята. На прага й стоеше мъж в каубойски ботуши, дънки, дънкова риза, кожено яке и каубойска шапка. Катарамата на колана му бе оформена като седло. Той пристъпи напред, прегърна Малоун и го потупа по рамото.
— Защо не поиска да ти изпратя самолета? — попита го мъжът. — На това отгоре се обаждаш за моя сметка. За тия години ти платих толкова, че едва ли си закъсал за пари.
— Нещо такова.
Мъжът го изгледа озадачено.
— Дълга история.
— Е, добре тогава. Надявам се да останеш повечко, за да имаш време да ми я разкажеш. — Без да престава да се усмихва, той се извърна очаквателно към Сиена: — А прекрасната дама с теб е…
— Клинт, това е моята приятелка Беатрис. Беатрис, запознай се с Клинт Брадък.
— Аз съм един от най-големите почитатели на Чейс.
Усмивката на Брадък се разшири още повече.
Сиена бе достатъчно висока, за да не гледа повечето мъже отдолу нагоре, но в този случай, ако искаше да го погледне в очите, трябваше да вдигне глава. А каубойската му шапка го правеше още по-висок. Загорялата му от слънцето кожа бе груба като шкурка и той имаше големи рунтави мустаци.
— Клинт, ти направи онова, за което те помолих, нали? — Тонът на Малоун бе сериозен. — Не си казал на никого за обаждането ми? Не си казал на никого, че пристигам?
— Хей, това съм аз, друже, забрави ли? Кога съм те подвеждал? Ти си мъжко момче. Кажеш ли нещо, то става.
Чейс видимо се успокои.
— Ама какво има? Като ти предложих да ти пратя самолета, ти рече, че не можеш да припариш до летище. Тогава ми дойде наум, че може да си загазил нещо.
— Не си далеч от истината. Къде е колата ти? Не искам да стоим толкова време на открито.
— Зад ъгъла, брат. Къде е багажът ви?
— Нямаме такъв.
Бръчиците около очите на Брадък се сгъстиха.
— Ама ти май наистина си загазил.
Заобиколиха гарата и се озоваха на посипан с чакъл и кажи-речи празен паркинг, на който най-личната кола бе блестящ яркочервен пикап. Докато Брадък заобикаляше автомобила и се настаняваше зад волана, Чейс хвана Сиена за лакътя и я поведе към дясната врата, шепнейки:
— Не се лъжи по провлечения му говор и акцента. Истинското име на Клинт е Питър. Родил се е и е отрасъл във Филаделфия.
— Какво?
Двамата влязоха в кабината.
— Клинт, тъкмо обяснявах на приятелката ми колко си обичал уестърните, като си бил малък.
— И доживях да събера толкова пари, че да живея като в тях — усмихна се Брадък. — Гледай кино, живей като на кино.