— Непрекъснато идват да питат кога ще отворя отново. Не можех вече да понеса да повтарям толкова пъти, че не знам. Накрая седнах тук и само ги слушам как чукат по вратата.
— Казвай какво има! — настоя Малоун.
— Тази сутрин дойде един човек и ми предложи да купи „Коръл Рийф“ за толкова пари, колкото никога не съм и сънувал в живота си.
Стомахът на Малоун сякаш се преобърна.
— Говорих с жената и децата. Толкова здраво работеха. Всички работехме. — Ят поклати глава потиснато. — Беше твърде много, за да се устои.
— Потър — каза Малоун.
— Да, Александър Потър. Бе тука завчера. Каза да ти предам поздравите му.
— Както и тези на един друг човек на име Дерек Беласар, нали?
— Да. „Коръл Рийф“ трябва да остане затворен, докато сеньор Беласар не реши какво да прави с него. — Ят премести поглед върху чашата си, погледа я втренчено няколко мига, после я надигна и отпи голяма глътка. — Трябваше да помисля по-дълго. Трябваше да изчакам, преди да подпиша документите. Сега разбирам, че парите не означават нищо, след като не знам какво да правя с времето си. До този момент не знаех колко важно е било за мен да дойда тук.
Миналото време в речта на Ят бе толкова подчертано, че Малоун не се сдържа, взе си чаша и си наля текила.
— Знам колко важно беше за мен.
Погълна бистрата и леко мазна течност и очите му се насълзиха, но не само от алкохола. Чувстваше се така, сякаш някой бе умрял. „Беласар, кучи сине, ще ми платиш за това“, каза си той.
— Щях да забравя — каза Ят. — Търсиха те по телефона.
— Така ли? — сбърчи вежди Малоун. — Кой?
— Един човек от галерията в Ню Йорк, която продава картините ти. Каза, че имал да ти казва нещо много важно.
С готов отново да се преобърне стомах, Малоун посегна към телефона.
8.
— Ти си продал галерията? — смаяно повтори Малоун това, което бе чул.
— Хей, изненадан съм не по-малко от теб! — Гласът на Дъглас Фенърман едва се чуваше от лошата телефонна връзка. — Повярвай ми, това бе последното нещо в главата ми. Но изведнъж — като гръм от ясно небе — ми падна тая страхотна оферта и аз…
— От един човек на име Александър Потър, преговарящ за някой си Дерек Беласар.
— Странна работа, Чейс. Потър каза, че ще се сетиш кой е купил галерията още преди да ти кажа името му. Но в случай че не се сетиш, той добави да ти предам…
— …поздравите му.
— Абе ти да не си станал ясновидец?
— А също и тези на Беласар.
— Смайваш ме. Познаваш ли тия хора добре?
— Не, но повярвай ми, имам намерение да ги опозная.
— Значи всичко е наред. Двамата с теб се познаваме от толкова време. Ти си първият човек, на когото щях да се обадя и без да ме кара Потър. Искам да ти кажа каква чест бе за мен да те представлявам.
Малоун усети как гърлото му се свива.
— Ако не беше ти да ме представляваш с такова усърдие, никога нямаше да пробия.
— Хей, от нас двамата ти си талантът. Аз просто изпълнявах ролята на посредник. Но след като вече няма да правим бизнес заедно, това не означава, че няма да си останем приятели.
— Разбира се — едва успя да изрече Малоун.
— Да бе! — отвърна с тъга Дъг и след това с пресилен ентусиазъм продължи: — Е, поне няма да работиш с непознати. Щом се познавате с Потър и Беласар, ще поработите малко заедно, а след това може да станете и приятели.
— Не мисля.
— Кой знае, кой знае…
— Аз знам — стисна челюсти Малоун.
— Е, така или иначе, скоро няма да започнеш бизнес с тях — каза Дъг.
— Не те разбирам.
— Беласар планира цялостен ремонт на галерията. Всичките ти картини са опаковани и дадени на склад, докато завърши ремонтът.
— Какво?
— Временно няма да те има на пазара. Това може да се окаже добър ход. Според мен, след като галерията заработи отново, цените на работите ти ще се вдигнат, защото известно време ги е нямало.
Малоун стисна слушалката така, че кокалчетата му побеляха.
— А според мен Беласар ще направи така, че тези картини да ги няма много дълго време.
— Ама за какво става въпрос?
— Става въпрос за това, че ще накарам Беласар и Потър да съжаляват за мига, в който са чули името ми.
— Чакай малко, Чейс. Явно не съм се изразил ясно. Няма никаква причина да се чувстваш заплашен. Ако има нещо, което те притеснява, просто ми кажи. В сряда сутринта ще се видя с тях на един търг на „Содби“ и мога да им го предам.
В „Содби“? Малоун бързо запресмята — сряда сутринта, значи има още тридесет и шест часа. Отново стисна слушалката така, че ръката го заболя.
9.
— Чейс?
Продраният вик накара Малоун рязко да вдигне глава от куфара, в който с трескава бързина тъпчеше дрехи.