Рамирес кимна, после се обърна към Сиена:
— Както виждате, трябва да тръгвам.
— Беше ни приятно да си побъбрим — каза Малоун.
Капитанът обаче не сваляше очи от Сиена.
— Удоволствието бе изцяло мое. Nos vemos.
Той тръгна към вратата и Сиена запита:
— Какво каза тоя?
— „Пак ще се видим.“
Вратата се затвори с трясък зад капитана.
Всички в ресторанта се бяха смълчали, следейки какво ще стане, и след като Рамирес излезе, разговорите се възобновиха.
Сиена се наведе към Чейс и преструвайки се, че му шепне нежни слова, каза:
— Мисля, че ще повърна.
— Поеми си дълбоко въздух.
— През цялото време едва се сдържах да не го направя. — По лицето й проблясваха капчици пот. — Личеше ли ми? Какво, по дяволите, иска той?
Тя шепнеше, страхувайки се да не я чуят.
— Нямам представа.
Полагайки всички усилия да изглежда спокоен, Малоун отпи едра глътка от бирата и му се прииска да беше нещо по-силно.
— Добре поне, че не поиска да се легитимираш.
— Което означава, че не го интересуваме чак толкова. Може би просто му се е приискало да подръпне някой гринго за опашката. Обаче наистина зададе доста въпроси. Вече знае почти толкова, колкото ако ми беше видял документите.
— Много хубаво ме успокояваш.
— И себе си не мога да успокоя.
— Не се шегувам. Наистина ми е лошо. Хайде да се махаме оттук!
— Не можем.
— Какво?
— Ами ако види, че излизаме веднага след него? Ще се запита какво ли ни е притеснило, че даже не сме останали да вечеряме.
— Божичко!
— Нямаме избор — каза Чейс.
Сервитьорката се върна и двамата най-сетне си поръчаха скариди. Малоун трябваше да признае, че Сиена положи усилия да изглежда нормално и си изяде цялата порция. На връщане обаче го помоли да спре, слезе от колата и повърна всичко.
13.
Тя не спеше. Лежеше в тъмното, взираше се в тавана и се надяваше тихият плисък на вълните да я успокои, но спокойствието, което обикновено й носеха, този път не идваше. Може би Рамирес наистина просто упражняваше английския си и нищо повече. Районът наоколо в края на краищата разчиташе на туризма. Защо да безпокои двама от малкото туристи, останали в града? Нямаше смисъл. Той просто се опитваше да се държи приятелски.
Ами да, каза си тя.
Обаче не можеше да се отърве от усещането, че случката в ресторанта много приличаше на онова, което ставаше при всяко ревю, при всеки ангажимент като модел, на всяко парти — изобщо навсякъде. Без значение дали беше гримирана или не, дали стоеше с шапка на главата и със сведен поглед. Рамирес бе дошъл на масата им заради външността й.
— Трябва да се махаме оттук — каза тя на Чейс сутринта.
Измъченото изражение на очите й показваше колко малко бе спала тази нощ и въпреки това пак не изглеждаше толкова невзрачна, колкото й се искаше.
Навън, докато товареха експлоръра, приближаващият се шум от двигател ги накара да вдигнат глави. Отначало тя помисли, че е моторница. Но докато оглеждаше вълните, някакво движение малко по-нататък привлече вниманието й. Обаче не от морето, а от брега. Военен джип. Не беше открит и в него имаше само един човек. Мускулите й се схванаха, когато долови двойния отблясък от огледалните слънчеви очила.
14.
Докато Рамирес спираше джипа до експлоръра, жената на Фернандо накара децата да се приберат в караваната им. Очевидната й паника достави видимо удоволствие на капитана, който слезе от джипа, без да бърза, и побутна очилата си с пръст. Униформата му бе изгладена безупречно и подчертаваше стегнатия му корем и изправения му гръб. От дясната му страна висеше кобур с пистолет. Без да се усмихва, той се приближи към караваната.
— Buenos dias — поздрави Малоун, мъчейки се гласът му да звучи дружелюбно.
— Моля ви, на английски. — Контрастът между учтивите думи на Рамирес и строгото му изражение бе очевиден. — Разговорът с вас снощи ми достави такова удоволствие, че съжалих, че се наложи да си тръгна. И сега реших да ви дойда на гости.
Чейс разпери ръце в знак на гостоприемство.
— Трудно може да ви открие човек. — Погледът на Рамирес се спря на Сиена.
Малоун ясно си даваше сметка за ефекта, който тя оказваше върху него. Без шапката, която снощи не бе свалила в ресторанта, красотата й бе поразяваща. И въпреки безсънната нощ, кожата й хвърляше изпепеляващи медни отблясъци.
— Толкова ме впечатлихте със саможертвата, която правите за съпруга си, че реших да намина и да видя картините му — каза капитанът.
— Не са толкова хубави, колкото бих искал да бъдат — рече Малоун, — но…