Протегна ръце навътре, сграбчи Дейл за раменете и дръпна. Главата се показа през дупката. Виждайки как пламъците се втурват лакомо към леглото, Фернандо задърпа по-силно. Вятърът напълни устата му, проникна в дробовете му, задуши го. По-силно, каза си той. Обаче тялото на Дейл се бе заклещило: джобовете на якето му бяха до такава степен издути, че се бяха закачили и не можеха да минат. Фернандо го бутна обратно. Без да има време да му свали якето, придърпа краищата му навън и отново го задърпа към себе си, усещайки с облекчение липсата на съпротива. Гръдният кош на Дейл вече бе навън. После коремът. Бедрата. С последно яко дръпване Фернандо падна по гръб, усещайки как Дейл се просва тежко до него под силните струи на дъжда и поривите на вятъра.
Нямаше обаче време за почивка. Пламъците вече бяха стигнали до дупката и езиците им посягаха към краката на Дейл. Фернандо бързо го дръпна малко по-нататък, изправи го с мъка на крака, преметна го през рамо и превит одве под тежестта му, се отправи, преплитайки крака, към другата каравана. Влезе с трясък вътре, ритна вратата зад себе си, положи американеца на пода и надигайки се в тъмното, заопипва за свещ. Намери една и я запали. Това, което видя на трепкащата светлинка, го накара да изпъшка съчувствено. Лицето на Дейл бе неузнаваемо от синини, отоци и кръв. Дори стихийният дъжд не бе успял да я отмие. От носа му продължаваше да тече кръв. Фернандо потрепера, но не от кръвта или от мокрите си дрехи, а от вълнение, защото моментално разбра очевидното — от трупове кръв не тече.
— Божичко, ама ти си жив!
2.
Събуди го болката. Срита го, замачка го, задъвка го с безмилостни зъби. Цялото му лице гореше от нея, туптеше като огромен цирей, готов всеки момент да се спука. Главата също. И коремът… о, боже, коремът му! И ребрата от дясната страна го боляха така, че…
Колкото повече нервните му окончания се връщаха към живота, толкова повече нарастваше болката. Подутите му клепачи се разлепиха с усилие и изранените места около тях пламнаха от болка. Всред околните сенки той видя треперлива светлинка. После видя и пожара. Явно лежеше в караваната. Пламъците вече посягаха към него. Сиена. Къде беше… Пъшкайки, той се заизвива като червей, за да избяга от пламъците. Нечии ръце го сграбчиха и го спряха — хората на Беласар. Пред него се появи някакво лице… Беласар се готвеше отново да го удари. Той се заблъска по-силно да се освободи и от това цялото му тяло се загърчи от болка.
Някакъв глас, идващ като че ли от много далеч, промълви нещо неразбираемо.
Той отново се заблъска.
— Стой мирно — каза гласът.
На испански.
— Няма страшно — продължи гласът.
Малоун отвори очи още малко и замъгленият му поглед постепенно докара на фокус брадясало лице, набраздено от бръчици и потъмняло от годините работа на слънце.
— Няма вече страшно — повтори Фернандо.
Някакво движение, доловено с периферното зрение, накара Малоун да се стегне, но видя, че това е жената на Фернандо, посягаща към челото му с влажна кърпа. Друго движение привлече вниманието му към ъгъла, където се бяха сгушили уплашено децата му.
Тъй като имаше проблеми с поемането на въздух през носа, той отвори уста, челюстта му изкрещя от болка, но когато гърдите му се разшириха от поетия дълбоко въздух, болката в ребрата отдясно едва не го накара да припадне отново.
Навън вятърът продължаваше да пищи неистово. Дъждът плющеше по прозорците.
— Сиена — успя да пропъшка той. — Къде…
Фернандо вдигна вежди озадачено, сякаш Малоун бе започнал да говори глупости.
Което си е точно така, сети се Чейс. Бе проговорил не само на английски, но и бе казал Сиена — име, което Фернандо не бе чувал никога преди. Той я познаваше като Беатрис.
— Беатрис — каза Малоун. — Donde esta? Que pasa?12
Фернандо и Бонита разтревожено се спогледаха.
— Que pasa? — повтори той настоятелно.
Фернандо въздъхна и му разказа какво се бе случило.
Малоун затвори очи, защото душевната болка се оказа по-силна от онази, на която бе подложено изстрадалото му тяло. Представи си на какъв тормоз е била подложена, докато са се разправяли с нея тук и са я качвали в колата. А в момента тормозът сигурно бе двойно по-голям и кой знае какъв ад подготвяше Беласар за нея.
Ако е още жива.
Преди колко време са я отвели със себе си? Опитвайки се да избистри мислите си, Чейс погледна часовника и видя, че е почти 22,30. Хората на Беласар бяха пристигнали на здрачаване — около 20,45. Нямаше представа колко време са останали тук, след като са го проснали в несвяст, но все си мислеше, че едва ли е било дълго. Това означаваше, че имат преднина от около деветдесет минути.