„Това е полиция. Някой е видял пожара. И сега идват да проверят какво става. А може и да е някой приятел на Рамирес, чудейки се къде ли е.“
Заливан от потоците дъжд, Малоун трескаво се огледа къде може да се скрие, но единственото място, предлагащо що-годе някакво прикритие, бе дюната вдясно. Краката му бяха изтръпнали от студ и не можеше да ги мръдне. Фаровете се носеха към него и с последно мъчително усилие той успя да се откъсне от земята, заобиколи зад дюната и падна там.
Повече не можа да мръдне.
Обаче оттук виждаше много добре — фаровете осветиха мътните въртопи вода пред тях и скоростта им сякаш намаля. Дали шофьорът бе видял потока навреме?
Или мен, запита се Малоун.
Колата спря точно преди да цопне в потока. Оттук не можеше да се разбере дали е полицейска или не. Той напрегна зрение, чакайки да види какво ще направи човекът в нея.
Навън обаче излязоха двама души.
Запалиха фенерчета и лъчите им се насочиха към дюната.
„Мамка му! — изруга Чейс. — Ами ако работят за Беласар? Ако ги е изпратил да видят дали наистина съм мъртъв?“
Забравил болката, той се изправи и залитайки, изтича зад съседната дюна.
Светлините от фенерчетата обаче го последваха. Поспряха се при първата дюна, намериха следите му и просто ги последваха към втората.
Стигнал предела на силите си, Малоун не можеше да направи нищо друго, освен да пълзи. Ръцете и краката му сякаш не бяха негови и повече не можа да ги помръдне.
Двата светли кръга се заковаха на него и той примигна на ярката светлина, чакайки примирено куршума, който щеше да му пръсне мозъка.
— Исусе Христе, какво е станало с теб? — долетя до него познат глас.
Малоун впери поглед в едрия мъж зад една от светлините, мъчейки се да го разпознае.
— Божичко, Чейс — разтревожено възкликна Джеб, спускайки се към него да му помогне да се изправи, — трябва да те закараме в болница.
4.
— Не! Никаква болница.
— Какво? Не те чувам.
Без да смее да надуе скоростта докрай по бурния плаж, Джеб се осмели за миг да хвърли поглед към Малоун, който беше почти легнал на задната седалка.
— Летището — промърмори той едва-едва. — Летището в Юма.
— Бълнува горкият — обади се мъжът до Джеб.
— Пази си силите — каза приятелят му.
— Летището в Юма — настоя Чейс малко по-силно. — Беласар е там и Сиена е с него.
— Какво?
Малоун се опита да му обясни за Рамирес, но Джеб се сети за какво става въпрос и го прекъсна:
— Разбрахме за него. Сутринта тоя Рамирес е използвал един от компютрите на мексиканската емиграционна служба, за да види какво може да научи за семейство Дейл и Беатрис Пери. Дейл Пери беше наш човек.
— Аз взех портфейла му.
— Сетихме се. Половин час след като името му се появи на компютъра, аз вече бях на един от самолетите на Управлението, за да говоря с онзи емиграционен служител от мексиканската граница, чийто компютър Рамирес бе използвал.
— Обаче Беласар пристигна преди теб — успя да промърмори Малоун.
— Как? Дейл Пери беше наш човек, а не негов. Беласар няма откъде да знае за него.
— Освен ако някой от Управлението не работи за него. — Чейс изрече думите с усилие. — Откъде би могъл Беласар да научи, че сме в онази конспиративна квартира във Вирджиния?
Оглушителният трясък от гръмотевицата навън бе последван от тежко настанила се в колата тишина.
— По дяволите! — каза Джеб.
Малоун се сгуши на задната седалка и затрепера още по-силно.
— Трябва да свалиш тези мокри дрехи.
Набитият другар на Джеб се промъкна на задната седалка и отвори пътна чанта, хвърлена на пода. После измъкна от нея риза и дънки.
— Тъй и тъй ще ми носиш гащите — ухили се той, — ами да вземем да се запознаем. Казвам се Дилън.
— Надул съм парното докрай — обади се Джеб отпред. — Ще те стоплим, Чейс.
Времето беше ужасно лошо и колкото и бързо да караше Джеб, отне им четири часа — два пъти повече от нормалното — да стигнат до границата. Дилън се опита да се обади по клетъчния си телефон на летището в Юма и да каже на властите да не дават разрешение за излитане на Беласар, но лошото време отново му попречи.
Когато минаха отвъд границата, времето се пооправи, но пак отне цял час, докато стигнат до Юма. Клетъчният телефон най-сетне проработи.
Малоун, който ту се унасяше в трескав сън, ту се сепваше ужасен, питайки се къде се намира, го чу да говори напрегнато с някого в Юма. С усилие се опита да избистри съзнанието си и да схване какво му казват от другата страна.
— Стигнахме!
Джеб влетя в скромното по размери летище и поднасяйки колата, рязко спря пред едноетажната сграда. На паркинга имаше няколко полицейски коли с бавно въртящи се светлини на покрива. Всички стояха и чакаха. Джеб изхвръкна от колата и се втурна към групичката униформени пред входа. Малоун се опита да го последва, но още преди да направи и крачка, видя мрачния поглед, с който Джеб се обърна към него.