Глътна две хапчета и се опита да си внуши, че нещата не са чак толкова безнадеждни, колкото изглеждат на пръв поглед, че все ще измислят как да отърват Сиена, но не можеше да се отърве от ужасно неприятното чувство, че греши.
„Не е ли примирението първата фаза на скръбта? — запита се той. — Не се отказвай. Още е жива, нали?“
10.
Повече никой не й проговори, нито пък погледна към нея. Държаха се така, сякаш я нямаше. „За тях — помисли си Сиена — аз съм вече труп.“
По време на полета, когато сервираха вечеря, на нея не й предложиха нищо — още един пример за презрението, с което я третираха. Не че бе гладна. Смъртта на Чейс бе притъпила чувствата й до такава степен, че изобщо не й беше до ядене. Това обаче нямаше значение: ако искаше да умре от глад, щеше й се поне сама да си го е избрала. Затова стана и докато всички около нея се хранеха, отиде до бокса в опашната част на самолета. Взе си бисквити и чаша чай и когато се върна на мястото си, никой не реагира. Все едно бе невидима като призрак. Изпита неудържимо желание да запрати димящата течност в лицето на Дерек и чак тогава си даде сметка, че отчаянието се е отдръпнало и на негово място е дошла яростта.
Тогава си каза, че трябва да оцелее. За да си го върне. Как щеше да стане това — нямаше никаква представа. Но трябваше да мисли агресивно. Защото да оцелее не бе достатъчно. Трябваше и да накара Дерек да си плати.
Оставила се да бъде обсебена от тази мотивация, тя се насили да вземе една бисквита. Емоциите й бяха в такъв хаос, че от самата мисъл за ядене й се повдигна. Но събра сили, отхапа, задъвка машинално, после преглътна с усилие.
След това отхапа още веднъж и още веднъж.
Продължаваха да не й обръщат никакво внимание. Вперила поглед във врата на Дерек, тя си помисли с внезапно надигнала се злоба: „Хей, ти! Копеле гадно! Аз не съм ти някаква вещ! Не можеш просто да ме закачиш на стената!“ С яд си спомни стаята на Дерек, където бе видяла портретите на другите му жени.
И снимката на сестра му, на която тя толкова приличаше.
И дрехите на манекена, и обувките, акуратно сложени под него, и…
И урната.
„Нищо подобно нямаше да се случи, ако не приличах толкова на сестра му.“
Сестрата на Дерек, разбра тя с внезапно обхванал я хлад, бе единственият шанс, с който разполагаше.
11.
— Извинявай, Чейс, ама трябва да те събудя.
Клепачите на Малоун сякаш бяха налети с олово. Джеб бавно влезе във фокус.
— Хайде същото упражнение. Колко пръста виждаш?
— Три.
— Да виждаш двойно?
— Не.
— Да ти се повдига?
— Не. — Малоун понечи да разтърка лице, но рязко отдръпна ръка, когато болката го парна безмилостно. Насочи поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Къде сме?
— Над Атлантика. Спомняш ли си, като заредихме на „Дълес“?
Чейс помисли малко.
— Да.
— Мисля, че вече не е нужно да се притесняваме за сътресението ти.
— Накъде летим?
— Към Южна Франция.
— Ластър не се ли възпротиви?
— Той не знае.
Изненадата на Малоун нарасна, когато видя партньора на Джеб — Дилън, да разговаря с петима едри мъжаги, насядали по предните седалки.
— Кои, по…
— На път от Юма проведох няколко разговора. Това са момчета, с които работя от време на време. Когато се качиха на борда от „Дълес“, ти вече беше заспал.
— Но нали казваш, че Ластър не е одобрил операцията?
— Не е. Това не е официална операция. Ти ги наемаш, плащайки им с онова, което е в куфара ти.
— Несъгласуваната с началството операция може да ти струва работата. Защо сам си слагаш главата в торбата?
— Защото ти ми спаси живота в Панама.
— Ти вече се разплати за това.
— Не. Ако не бях аз, сега нямаше да си в тая бъркотия.
— Ако не беше ти, нямаше да срещна Сиена.
— Тогава дай да видим как ще си я върнем — каза Джеб. — Това е последната информация, която имаме.
Малоун озадачено погледна папката, която Джеб му подаде. Отваряйки я, в нея той намери снимка двадесет и пет на петнадесет сантиметра.
— Снимка на Сие… — Думите замряха на устните му, когато с внезапно обхванато от студ сърце разбра, че греши.
На снимката се виждаше пищна тъмнокоса жена с чаша шампанско в ръка, седнала заедно с Беласар на някаква веранда, гледаща към живописен плаж.
— Направена е преди три месеца в Пуерто Ваярта — каза Джеб. — Около Беласар се навъртали доста телохранители, така че нашето момче трябвало да снима отдалеч. Заради неудачния ракурс и далечината човек наистина може да си помисли, че е Сиена. Но не е. Това е дъщерята на един френски индустриалец, произвеждащ някои от оръжията, които Беласар продава. Беласар се запознал с нея на някакъв коктейл, който баща й дал преди около шест месеца в Париж.