Стигна в Сан Диего на следващия ден по обяд. Не беше сложила нито залък в уста, но не смееше да влезе в ресторант с окървавената си риза. Седна на една пейка и се замисли. До Тескас имаше още хиляди мили път. Тя беше сама и може би преследвана от полицията. И от Брет, който сигурно щеше да я намери. Имаше кръв по ризата си. Господи!
Изведнъж вдигна очи и видя реклама на новооткритата железница. Сан Диего — ТЕКСАС! Скочи на коня и затърси гарата. Когато я откри, обаче, разбра, че последният влак е заминал по обяд. Следващият беше утре по същото време. Купи си билет, нае стая в хотел и зачака.
У дома!
Най-сетне у дома, наистина! Сторм гледаше жадно къщата си, оборите, конярчетата, пушека над кухнята. Бяха минали шест седмици, откакто бе тръгнала от хасиендата. Пътуването във влака бе било мъчително и бавно, особено за Демон, но сега всичко това, целият този кошмар, беше зад гърба й. Тя пришпори жребеца и се впусна в галоп към вратата, която бе сънувала толкова време. Скочи от седлото и, без да привърже коня, се втурна вътре.
— Тате! Мамо!
Те изхвърчаха от дневната.
— Сторм!
Тя се хвърли в прегръдките на баща си. Не можеше да повярва, че това най-сетне беше истина. Вдигна обляното си в сълзи лице и видя Миранда. Хвърли се в обятията й.
— Мамо!
— Какво се е случило, скъпа? Защо си тук? Къде е съпругът ти?
— Напуснах го, татко. Той… той ме предаде и аз избягах и убих човек, и…
Те я гледаха невярващо.
— Убила си човек?
— Той се опита да ме изнасили, а беше обещал да ме доведе в Тексас!
Родителите й се спогледаха.
— Качи се в стаята си, Сторм, измий се и се преоблечи. След малко ще дойдем да обсъдим всичко.
Тя кимна и последва съвета им. Но когато отново влезе в любимата си стая, почувства, че не е така щастлива, както би трябвало да бъде. Липсваше й Сан Франциско. Не, липсваше й Брет. Не можеше да спре да мисли за него. Беше го сънувала всяка нощ, откакто тръгна насам. Може би той все пак не беше виновен? Може би не го бе разбрала? Но в този момент в главата й изникна образът на голата София и на голия Брет и сълзи замъглиха очите й.
Шест седмици. Шест седмици Брет беше вървял по следите на Сторм. И ето го тук, пред родния й дом. Стисна юмруци. Сега тя беше на сигурно място, при родителите си. Щеше да я убие. Ако някой посмееше да му попречи — щеше да го убие. Ако и Диего беше тук, щеше да го убие. Нямаше търпение да влезе вътре.
Намери вратата отворена и нахълта неканен. Къщата изглеждаше празна. Изведнъж някой опря нож о гърлото му. Погледна настрани и видя лицето на младеж, който толкова приличаше на Сторм, че главата му се завъртя.
— Ник!
Дерек Браг и една невероятно красива дребничка жена го гледаха с потрес. Но той не ги забелязваше. Защото там беше Сторм, неговата красива, великолепна Сторм — и той забрави всичко, включително ножа до гърлото си.
— Ник! Пусни го! Това е мъжът ми.
— Влезе в къщата като крадец — каза момчето, сваляйки оръжието от шията на Брет.
— Какво правиш тук? — едва промълви тя.
— Сторм, трябва да поговорим. — Той я хвана за лакътя и я отведе настрана. Семейството й се оттегли в дневната, само Дерек му хвърли един убийствен поглед.
— Къде е Диего? — бе първият му въпрос.
Тя не можеше да го лъже.
— Мъртъв.
— Какво?
— Той се опита да ме изнасили и аз го застрелях. Обеща да ме заведе до дома ми.
— Докосвал ли те е? — не можа да се сдържи Брет.
— Не.
Облекчението го заля като вълна. Значи тя не му беше изневерила, неговата прекрасна, обожавана съпруга!
— Много бързо се насити на София. — В гласа й нямаше сарказъм, само тъга.
— Сторм, изслушай ме внимателно. Не съм спал със София. В брендито, което Диего ми даде, имаше упойка. Пренесли са ме в леглото й. Кучката се е надявала, че така ще ме има. Тя е болна, Сторм, също като майка си. Елена отне девствеността ми, когато бях на шестнайсет.
Очите й плуваха в сълзи.
— Вярно ли е това, Брет?
— Да, Сторм.
Вярваше му. Виждаше истината в очите му, а и отдавна бе заподозряла, че нещо не е наред — може би защото така бе искала той да се върне при нея.