Той извади от брокатената си жилетка златен часовник на верижка. Имаше достатъчно време за кратко дивертименто с настоящата си любовница, Одри, преди да се срещне с партньора си от спедиторската компания, Пол Лангдън. Тъкмо беше наложил черния си полуцилиндър, когато отнякъде в сградата отново долетя трясък и писък на жена. Линда, едно от момичетата, се втурна в помещението.
— Брет, трябва да…
Той вече отиваше към нея със строго изражение на лицето.
— Какво има?
— Някакъв откачалник — каза тя, бързайки след него по лъснатия с восък под на коридора. — Има пистолет, а и Сузи…
Брет поспря на прага на салона, обзаведен със скъп махагон, бронз и зелено кадифе. В този ранен следобеден час половината от столовете бяха незаети. Около дузина мъже, облечени в добре ушити костюми, стояха неспокойно край масите. Крупиетата в брокатените си сака гледаха също така стреснато. Две от момичетата стърчаха посред залата бледи и неподвижни. Барманът, Джеймс, беше замръзнал с поглед, впит в центъра на помещението. Там, на пода, лежеше Люк, стокилограмовият досадник, с кървящо слепоочие. На няколко крачки от него стоеше мърляв мъж с памучна риза и кални ботуши. В прегръдките му, с опряно в главата дуло, трепереше Сузи, бледа и мокра от пот, с широко разтворени от ужас очи. Брет тръгна спокойно към човека и каза тихо:
— Мъртъв ли е?
— Мисля, че не — отвърна един от редовните посетители.
— Линда, доведи доктор Уинслоу. — Не трябваше да погледне, за да разбере, че продължава да стои неподвижна в преддверието. — Веднага, Линда — заповяда меко той.
Линда се обърна и хукна навън.
— Ще се приближа до Люк — каза Брет на мъжа, стискащ Сузи. Тръгна напред, без да ги изпуска от очи. Човекът веднага притисна пистолета по-силно о слепоочието й и тя изпищя. Брет замръзна на мястото си.
— Просто искам да прегледам раната му — обясни той.
— Не е мъртъв — изръмжа мъжът. — Само го фраснах с приклада. Зашеметен е.
Брет с облекчение поиска да се наведе към Люк, но не посмя. Чу гласа на Джеймс зад себе си:
— Вярно е, шефе, аз съм свидетел.
Мърлявият мъж обърна озверелия си поглед към него.
— Ти ли си шефът тук?
— Да, аз съм Брет Д’Аршан. А вие сте…?
— Аз съм съпругът й — процеди другият. — Аз съм Бил Хокинс, а пък тази курва е жена ми.
Брет срещна Сузиния поглед и видя ужаса в него. Опита се да й вдъхне смелост с очи. После попита спокойно:
— Вярно ли е?
Сузи изскимтя, както изглеждаше, утвърдително.
— Това курве е жена ми, която избяга от мен и аз сега ще си я прибера. Няма начин да ме спрете — а очаквам и извинение, копеле жалко, затова давай.
— Брет — проскимтя Сузи. — Моля ти се.
Той знаеше, че е омъжена. Брет не спеше с момичетата, които работеха за него, но внимателно проучваше всяка една; и когато Сузи дойде при него за пръв път, той бе разбрал, че трябва незабавно да я изхвърли. Бременността й тъкмо започваше да личи, а лицето й беше насинено от бой. Но дори и само затова, той не можа да й откаже подслон. Даде й топла храна и изслуша молбата й за работа. Нямаше как да наеме бременна жена в заведението си, въпреки че знаеше, че другаде ще я вземат. Така че, тъй като тя бе млада и бременна, и бягаща от съпруг, който очевидно я биеше, той я беше наел като прислужница. Заради подкрепата му тя го бе помолила да стане кръстник на детето, а той се беше съгласил, тайничко поласкан. След раждането Сузи заработи наравно с другите момичета, за да печели повече. Той се беше възпротивил на това заради детето, което му беше навяло горчиви спомени от собствената му младост. Но тя някак успяваше да се справи с отглеждането му и с работата — разбира се, с помощта на целия персонал. Даже Брет се виждаше понякога да дундурка бебето, когато нямаше кой друг да го прави.
Сега, застанал срещу Сузи, той живо си припомни първия път, когато я беше видял и разбра, че не може да позволи на този мъж да отведе нея и детето.