— Нямате нужда от този пистолет — каза тихо Брет. — Защо не го свалите от слепоочието й?
Бил не помръдна. Зад гърба му се чуха стъпки и Брет видя Уинслоу, който отваряше външната врата. Бил се обърна да погледне. Брет скочи върху му и сграбчи с една ръка китката на ръката, която държеше пищова. Сузи извика, отскубна се и избяга.
Годините, през които Брет беше расъл из улиците на Мазатлан, го бяха научили на някои номера. Въпреки физическото преимущество на Бил двамата бяха наравно в борбата. Пистолетът гръмна към тавана, ядосвайки Брет заради полилея и дупката в тавана. Той вдигна коляно и с две ръце удари ръката на противника си върху него с жеста, с който се троши пръчка. Втори удар. Брет знаеше, че може да счупи костта на Хокинс, но не му пукаше. Бил изкрещя и пистолетът падна на пода. Брет пусна ръката му и заби юмрука си в лицето на мъжа. Той падна назад, но Брет го хвана и вдигна, докато забиваше второ кроше в мускулестия му корем. Чу се дълбока въздишка и Бил се присви на две. Следващият удар го довърши. Брет го усети да се свлича в ръцете му и го пусна на пода. Пое си дъх и хукна към мястото, където Уинслоу коленичеше над Люк.
— Добре ли е?
— Е, раничката ще има нужда от няколко шева. Джимбо, я дай малко уиски.
Междувременно един от полицаите на шериф Андрю бе пристигнал и се опитваше да изправи мигащия Бил Хокинс на крака.
— Ще повдигнеш обвинение, нали, Брет? — попита полицаят.
— Абсолютно. За колко дълго ще можете да го окошарите?
— А ти за колко искаш?
Достатъчно, за да мога да помогна на Сузи и детето, помисли си той.
— Няколко дни, като за начало.
Ченгето кимна и завлече навън Хоскингс, който псуваше Брет на висок глас. Той го погледа и се обърна към Линда.
— Къде е Сузи?
— Избяга на горния етаж.
Брет тръгна натам. Намери я в стаята й да люлее през плач дъщеря си. Той седна на леглото до нея.
— Всичко е наред. Арестуваха го.
Тя вдигна към него стъклен, ужасен поглед.
— Брет, какво ще правя сега? Той ще й стори зло, знам го. — Тя простена и захълца отново. Сълзите й накараха Брет да се почувства неловко.
— Съдията Стайнър ми е приятел — каза той. — Как ти звучи един развод?
— О! Дали е възможно?
— Сигурен съм, че ще се уреди.
Тя го прегърна, почти смазвайки бебето помежду им, и той се притесни.
— Ами Бил? Той е толкова бесен.
— Аз ще се погрижа за него — каза Брет.
— Как?
Брет се усмихна леко.
— Ще го подкупя.
А ако това не свършеше работа, винаги съществуваха и други начини.
— Я виж там! — провикна се един мъж, обут във вълнени моряшки панталони.
Виждам, виждам, да не съм сляп — отвърна вторият моряк.
Обект на вниманието им беше Сторм, която стоеше пред една пекарна на улица Стоктън, хванала юздите на два едри коня, и чакаше придружителя си. От главата до петите беше облечена в дрехи от плътно прилепнала кожа, която очертаваше красивата й фигура. Високата шапка на главата й хвърляше сянка върху лицето, а на гърба й, та чак до кръста висеше златистокестенява плитка с дебелината на мъжка ръка.
— Никога не съм виждал нещо подобно — каза вторият мъж, пристъпвайки напред.
Сторм чуваше не само приближаващите стъпки, но и всяка отделна дума от разговора им, както и неприкритото възхищение в гласовете им. Тя изтръпна. В Сан Антонио това никога не би се случило, помисли си с гняв. Там никой не би посмял да я обсъжда така зад гърба й, прекрасно знаейки, че ако не братята й, баща й щеше да отмъсти за нея. Тази мисъл я накара да погледне към вратата, пред която той й беше казал да чака. Къде се губеше?
— Здрасти, малка госпожице — каза морякът, ухилен до уши. Сторм не му обърна внимание, но запуши нос, тъй като мирисът, който се носеше от тялото му, накара стомаха й да се свие. Баща й и майка й я бяха научили на педантична чистота. С нея тя бе израснала и в момента чувстваше остра нужда от баня — и от легло.
— Айде бе, девойко, що така ни обръщаш туй хубаво гръбче? — отвори си устата и вторият. Тя се насили да продължи да мисли за друго, надявайки се, че те ще си отидат.
За последен път спа в нормално легло преди месец. Цял месец, откакто бяха напуснали Тексас — и дома. Дори сега не й се вярваше, че са тук. Вече. Смесица от досада и радостна възбуда се надигаше приятно, но и обезпокояващо в гърдите й.
— Ей, госпожице, ма много сте груба!
Когато Сторм усети голямата длан, която стисна ръката й, тя се дръпна рязко, бясна, че до такава степен се е отнесла в мислите си.
— Пуснете ме — предупреди ги тя, срещайки погледа на човека за първи път. Той преглътна при вида на дълбоките й сини очи и необичайните, красиви черти, които видя чак сега. Това не беше сърцевидното, с пухкава устичка, кукленско лице на тукашните момичета. Скулите й бяха много високи. Носът й бе прав и горд, и царствен. Здравата й челюст внушаваше решителност. Никога не беше виждал такова лице, може би с изключение на неопитомените индианки.