Емануел се поколеба за миг.
— Разбира се, че не.
Брет разбра, че чичо му иска да прекара малко време насаме с него.
— Ще дойда сам — каза той и почувства нежност съм него. Опита се да потисне това чувство, което го притесняваше, но то не изчезна. Странно беше за един самотен, самодостатъчен човек като него да се намира в такова положение — с жена, която събуждаше топлина дълбоко в гърдите му, със сестра, която будеше закрилническите му инстинкти, мъртъв брат, за чиято загуба кой знае защо съжаляваше и чичо, чийто чар и доброта бяха неустоими. Емануел доволно се усмихна.
Брет се приближи до Сторм и Диего, взе собственически ръката й и я целуна нежно по бузата. Тя го погледна с големите си сини очи и когато той й се усмихна обещаващо, се изчерви.
— Ти си щастливец, братовчеде — подхвърли Диего, като го гледаше изпод вежди.
— Да, и аз мисля така — отвърна Брет. — Забавляваше ли те братовчед ми с безкрайните си разкази за общото ни детство, скъпа? — попита той Сторм.
— Горе-долу — каза тя. — А София припомни ли ти миналите времена?
Брет се усмихна.
— Ревнуваш, chere.
— Разбира се, че не — излъга тя.
— Недей — прошепна той. Тя се усмихна ослепително на Диего.
— Диего ще ме води на езда утре. Иска да ми покаже хасиендата.
— С огромно удоволствие — добави той, гледайки я със светнали очи. Брет се чу да казва:
— Не.
— Хайде, братовчеде, не вярвам да имаш нещо против. Жена ти е в пълна безопасност с мен.
— Имам и забранявам. — Брет се чувстваше смешен, но не можеше иначе. Гадеше му се от лъстивия поглед, който братовчед му хвърляше на Сторм.
— Скъпа, с удоволствие ще те разведа сам. — Тя издърпа ръката си от неговата.
— Не ми позволяваш да яздя с Диего?
— Наистина, Брет, тя е твоя завинаги. Аз искам само да прекарам един следобед в компанията й.
— Аз ще те изведа на езда — настоя Брет. — Аз съм себично копеле, Диего.
— Интересно — ядосано каза Сторм, като се стараеше да говори тихо. — Ти можеш да се увърташ около братовчедка си, а аз не мога да пояздя с Диего.
— Моля?
Диего се усмихна, но веднага прикри усмивката си.
— Брет, нямам задни мисли…
— Да бе. — Брет погледна Сторм. — Ще обсъдим това по-късно.
— Да бе — сряза го Сторм. Усмихна се сладко и провокативно на Диего.
— Ще се видим утре.
Той хвана ръката й и я притисна към устните си.
— Hasta manana.
Сторм стана, без да поглежда мъжа си, и се приближи до чичото, лелята и Габриела. Диего му говореше нещо, но той едва го чуваше.
— Наистина, братовчеде, здравата се изложи. Ако имах непочтени намерения, щях ли да я преследвам така открито?
Брет се канеше да му отговори, но в този миг всички: млъкнаха и погледнаха към слугата, който влезе, бутайки пред себе си инвалиден стол, в който седеше дон Фелипе. Донът се усмихваше. Долната част на тялото му бе покрита с одеяло.
— Фелипе — извика Емануел и притича до него. — Какво правиш?
— Реших да се присъединя към вас на вечеря — спокойно отвърна донът. — Искам да ям с младоженците.
За миг никой не продума. Елена наруши мълчанието, като се плъзна напред и спря грациозно до дона.
— Каква невероятна изненада — измърка тя, сложи ръка на рамото на стареца и се усмихна към смълчаното семейство. Дон Фелипе погледна открито Брет в очите и за миг двамата се измерваха мълчаливо. После той каза:
— Искам да видя булката.
Брет се опомни, хвана ръката на Сторм и я заведе при баща си.
— Татко, това е съпругата ми Сторм.
Той я разгледа.
— На колко си години, момиче?
Сторм вдигна брадичка.
— На седемнайсет.
— Как успя да се забъркаш с този нехранимайко?
Тя стисна зъби.
— Влюбих се отчаяно в него. — Брет се успокои и едва сдържа усмивката, която напираше на устните му. Дон Фелипе премести погледа си върху него. Емануел пристъпи напред.
— Хайде да сядаме — предложи той, отпрати слугата с кимване и сам пое количката. Семейството бавно премина в трапезарията и заобиколи дона. Той зае мястото си начело на масата. Брет задържа Сторм, докато всички седнаха. Елена се опита да седне отдясно на стареца, но той я изгони.
— Искам от дясната ми страна да седнат синът ми и неговата съпруга — рязко каза той.
О, разбира се, колко глупаво от моя страна — усмихна се Елена. Брет заведе Сторм до мястото й и й помогна да седне. Отдясно на него седна леля му. Наляха вино и слугите внесоха първото блюдо.
— Откъде си, момиче? — попита донът. — И кои са родителите ти?
Брет се намръщи, но Сторм сияеше.