— Кажи ми какво има — тихо каза Диего.
Тя се опита да се усмихне, но не успя.
— Хайде да пояздим в галоп — предложи Сторм и препусна, наведена над гривата на Демон. Остави го да даде всичко от себе си. Яздеше сляпо; нищо не виждаше от сълзите, които се лееха по лицето й. Гривата на жребеца ги триеше. Как беше могъл? След тази сутрин и вчера, и онази нощ, след като ръцете му и устата му я бяха обожавали така всеотдайно, сякаш той наистина се нуждаеше от нея, искаше я, обичаше я. Сякаш беше единствената жена на света за него. Сякаш… сякаш… Тя изхълца неудържимо. Не забеляза, че е спряла, че конят е забавил ход по собствено желание и Диего бе хванал поводите. Нищо не забелязваше. Изведнъж почувства, че той я смъква от коня и я притиска в прегръдките си.
— Кажи ми, сага — прошепна той. — Защо плачеш?
Тя хълцаше истерично. Беше заровила лице в шията му, защото той беше само около сантиметър по-висок от нея. Стискаше сакото му, а той я галеше по косата и гърба. Най-накрая тя се свести и осъзна, че плаче неудържимо в ръцете на един непознат. И все пак това беше нищо пред предателството на Брет. Диего хвана лицето й и го вдигна. Тя се принуди да го погледне.
— Човек може да плаче така само от любов — каза меко той. — Заради Брет ли?
Тя кимна.
— И само ако има друга жена.
Тя нещастно потвърди.
— Такъв е светът, сага. Мъжете имат съпруги и любовници. Така е.
— Това е ужасно — изкрещя тя, неспособна да го гледа повече, да го оставя да бъде свидетел на болката и унижението й. — Мразя го!
— Мисля, че го обичаш — промърмори той. — Мисля, че той е много, много щастлив.
— Мразя го — повтори тя. Диего я прегърна и залюля в обятията си. Изведнъж тя усети, че няма повече сълзи. Подсмръкна и се дръпна. Той я пусна, гледайки я втренчено.
— Може би е по-добре да разбереш сега, сага, не по-късно, когато ще го обичаш повече.
— Вече знаех — каза тя и прие той да изтрие лицето й с кърпичката си. — Има любовница в Сан Франциско. Красива жена, като София.
— Значи е сестра ми — каза Диего с непроницаем поглед. — Това не променя нищо, сага. Ти все още си му жена. Когато се приберете у дома, София ще остане тук. Той ще я забрави.
— Не — диво каза Сторм. — Ще се разведа с този кучи син. — Очите й сияеха опасно.
— Ти си плашеща и великолепна — прошепна той.
— Съжалявам, Диего — каза тя изведнъж. — Какво ли си мислиш за мен?
— Че си прекалено красива — промърмори той.
Тя изведнъж видя пламък в очите му. Не знаеше какво да отговори, затова замълча.
— Нека те успокоя, сага. — Той посегна към лицето й. — Нека отмия всички мисли за него. Мога да го направя.
Тя замръзна. Желанието за отмъщение замайваше главата й. Да, изкрещя нещо в главата й. Позволи на Диего да те целуне, да те докосне, дори да те люби — и го хвърли в лицето на онова копеле! Жестоко й се искаше да отмъсти за себе си и да нарани Брет. Диего пристъпи по-близо и я прегърна, вземайки мълчанието й за съгласие. Сторм го погледна втренчено с разтуптяно сърце. Той простена леко и наведе лице над нейното. В мига, когато устните му докоснаха нейните, в мига, когато мустаците му допряха кожата й, тя почувства прилив на отвращение.
— Не — извика тя и се издърпа. — Недей, моля те, нека просто бъдем приятели.
Той я загледа, сякаш се чудеше какво да направи. Тя кротко докосна рамото му.
— Моля те, Диего, имам нужда от приятел.
Той се успокои.
— Засега ще ти бъда приятел, но искам да стана и твой любовник, сага. Няма нужда той да знае.
Тя поклати глава.
— Не мога.
— Защото го обичаш?
— Да. — Тя се качи на Демон. Не можа да види гнева, който помрачи лицето на Диего. Когато се обърна и му се усмихна, той й отвърна със същото. Сякаш нищо не се беше случило.
— Къде беше? — попита Брет. Тя не му обърна внимание и спокойно свали шапката си. Остави я на стола и започна да разкопчава болерото си.
— Сторм, по дяволите, защо избяга така? — Той се приближи до нея с разтревожено лице.
— Недей — каза тя с предупредителен поглед.
— Не беше каквото си мислиш — каза той, стискайки юмруци. — Как можеш да мислиш, че София и аз…
— Знам каквото видях — извика тя с треперещ глас. — Стой далеч от мен — само стой далеч.
— Ти нищо не видя — настоя той и хвана рамото й. — Не, не се дърпай, искам да ме изслушаш.
— Мразя те — каза тя със сълзи в очите. — Наистина.