— Той е касапин — отсича Касиан.
Искам да го ударя. Да го нараня. За да почувства онова, което чувствам и аз. Към белите ми дробове се надига огън. Страхувайки се от самата себе си, отстъпвам назад.
— Ти не разбираш — казвам.
Очите му блестят в лилаво, а зениците му са свити и подобни на цепнатини.
— Качвай се в колата. Не можеш да останеш тук. Не и след тази нощ.
Потушавам пламъците, които се изкачват към гърлото ми. Кимвам. Просто нямам друг избор.
— Знам това. — Заобикалям колата отпред и промърморвам: — Побързай. Трябва да вземем майка ми.
— Защо?
Спирам за момент и го поглеждам през зацапаното предно стъкло, преди да се кача в колата.
— Защото могат да я убият заради мен.
— Кой? Зендър? — пита Тамра от задната седалка. — И защо да я убива? Само защото е видял Ясинда да се преобразява? Той не знае какво е видял, не може да го проумее.
Касиан не обръща внимание на сестра ми. И съм му благодарна за това. Сега не е моментът да й обяснявам кой е Уил и семейството му.
— Ти си единственото нещо, което ме интересува — отвръща Касиан с равен глас. — Да те върна у дома. Тамра също е добре дошла…
— О, много благодаря — промърморва тя.
— Но майка ти е тази, която те отведе. И затова е нежелана в прайда.
— Или ще вземеш майка ми, или не отивам никъде — заплашвам аз, свивайки ръце в юмруци до тялото си.
— Добре. Но тя няма да бъде посрещната с отворени обятия… И освен това самата тя не иска вече да бъде част от прайда — напомня ми той. Сякаш бих могла да забравя този факт.
— Нито пък аз. — Тамра удря с юмрук по седалката на Касиан.
Касиан я поглежда за миг, безучастно и равнодушно. И в този момент той изобщо не прилича на момчето, което стоеше с мен в къщата край басейна. Добротата и загрижеността, които зърнах в него тогава, отсъстват напълно. Този Касиан като че ли е лишен от сърце.
Отварям уста, за да го обсипя с думи. Да му кажа, че майка ми и сестра ми винаги биха избрали да дойдат с мен. Защото това е моята майка. И моята сестра. И ние винаги ще бъдем заедно.
Но не казвам нищо. Защото не знам дали това е вярно. Защото истината, колкото и да не ми харесва, ме удря в лицето. От известно време аз ги бях изключила напълно от ума си. И може би просто не ги заслужавам.
Те трябва да научат всичко. От самото начало. Най-накрая. Извръщам се към Тамра.
— Независимо дали ти и мама искате да дойдете с мен или не, вие не можете да останете повече тук. Не и след онова, което се случи.
Тя се взира в мен и пепелявото й лице започва да ме притеснява вече сериозно.
— Е, всичко май се нареди идеално за теб. Ти получи онова, което искаше още от самото начало.
Да се разделя с Уил? Всъщност не.
— Нека не се караме сега, Тамра. Истината е, че вие също трябва да бягате! — Заради мен. Заради онова, което сторих. Остава единствено въпросът: Ще ме намразят ли заради това по-късно? Ще ме изоставят ли, когато след време заминат отново, за да започнат някъде другаде на чисто сред хората? Или майка ми отново ще пожертва живота си? И този на Тамра? Заради мен? Аз не очаквам това от тях? И няма да ги обвинявам, ако поемат в друга посока, различна от моята.
Тази вечер изгубих свободата си. Изгубих Уил. Ще изгубя ли също и майка си и Тамра?
Докато Касиан обръща колата и поема обратно към града, аз се взирам през прозореца в нощта, спомняйки си за ужасното пътуване преди повече от месец, когато напуснахме прайда. Тогава бях толкова уплашена, толкова нещастна.
И сега е същото. Отново седя на предната седалка на една кола, пътувайки към едно нежелано бъдеще. Ненавиждам се заради това, че трябва да тръгна с Касиан, и се питам дали някога ще се върна при Уил. Не вярвам, че той ще успее да ме намери, въпреки онова, което ми каза.
— Ще има последствия за теб заради действията ти от тази нощ — заявява Касиан, докато летим стремително в нощта.
Това не ме учудва. Последствията са нещо логично. Затова, че разкрих най-голямата тайна на вида ни. Затова, че избягах от прайда. Заради Уил. Да, заради Уил!
Извръщам бавно глава към Касиан. Кола от насрещното движение осветява за миг лицето му. Не пропускам да видя мрачно стиснатите му устни. Преглъщам буцата, която е заседнала в гърлото ми.
— Ще се опитам да те защитя… — Гласът му се издига във въздуха, плътен като дим.
— Не им позволявай да ми отрежат крилата — казвам умоляващо.