Тъмният му поглед се плъзва покрай лицето ми и за момент чертите му се смекчават.
— Ще опитам, Ясинда. Ще опитам.
Думите му не ми вдъхват голяма утеха. Поемам си тежко въздух и се заглеждам отново в нощта. Хвърлям поглед през рамо. Голямата скала се издига зад мен — огромна неподвижна грамада.
Някакъв звук се извисява в нощта над ръмженето на двигателя. Пресеклив писък на птица, който кара кожата ми да потръпне, отчаян и протяжен. Пустинен пъдпъдък, бе го нарекъл Уил. Изгубен. Търсещ своята половинка. Семейство. Дом.
Чувствам нишката, която ме свързва с него. Докато жалостивият звук все още ехти, аз затварям очи и се отпускам на седалката. Скоро ще стигнем…