— Ще се оправиш ли? Да се обадя ли на мама?
Замислям се над предложението й. Питам се също как би реагирала майка ми, ако й разкажа всичко. Какво би направила? И изведнъж се досещам. Ще ни спре от училище. Но няма да ни върне в прайда. О, не. Просто ще ни отведе в някой друг град. Някое друго училище в пустинята. След седмица отново трябваше да преживея злочестия първи ден в ново училище, измъчвана от същата жега и климат, на някое друго място, но вече без красивото и вълнуващо момче наоколо. Момче, което само с появата си беше съживило моето драки — тази част от мен, която непрестанно гаснеше, откакто напуснахме планините. Как можех да си тръгна оттук? Как можех да се разделя с него?
Тамра тръсва дългата си буйна коса, докато ме оглежда.
— Мисля, че всичко е наред. — Тя размахва пръст пред лицето ми. — Но стой настрана от него. Ясинда. Дори не го поглеждай. Поне докато не започнеш да се контролираш. Мама каза, че не отнема много време, докато…
Трябва да е видяла нещо в изражението ми, защото извръща поглед.
— Съжалявам — промърморва. Казва го, защото ми е сестра и ме обича. А не защото наистина съжалява. Иска моето драки да умре точно толкова силно, колкото и майка ми. Иска да съм нормална. Като нея. За да можем да водим нормален живот и да правим заедно нормални неща — като например да бъдем мажоретки.
Стомахът ми се свива. Взимам учебниците си от нея.
— Закъсняваме.
— Ще ни извинят. Нови сме.
Аз, кимвам, оправяйки подгънатото крайче на учебника си по геометрия.
— Ще се видим на обяд.
Тамра пристъпва към огледалото, за да провери косата си.
— Запомни какво ти казах.
Спирам се, взирайки се в красивото й отражение. Трудно ми е да повярвам, че съм близначка на толкова изящно създание.
Тя намества един съвършен кичур от златисточервената си коса върху рамото. Краят му е навит леко навътре.
— Стой далече от това момче.
— Да — съгласявам се аз, но дори докато вървя по пустия коридор, се спирам, оглеждам се наляво и надясно и търся с очи. Изпълнена с надежда. И опасения.
Но той не е там.
6
Скривам се по време на обяда. Това е малодушно, знам го, но щом застанах пред двойната врата на училищния стол, самият шум отвътре извика у мен пристъп на гадене. Мисълта, че трябва да вляза, беше непоносима.
Затова сега вървя по коридорите, пренебрегвайки глада и чувството си за вина към Тамра за това, че не съм с нея. Но някак си знам, че тя ще се оправи. Или поне успявам да се убедя в това. Тя очакваше този ден, още откакто бяхме деца. Откакто аз се преобразих, а тя не. Откакто Касиан започна да я игнорира, превръщайки се в непостижима мечта.
Намирам библиотеката. Вдишвам миризмата на стари книги и тишината. Сядам безшумно на маса до прозореца, който гледа към вътрешния двор и полагам глава на хладната ламинирана повърхност. След известно време чувам звънецът да бие.
Останалата част от деня минава като в сън. Чувствам облекчение, дочаквайки последния час. Денят е почти към края си.
Класната стая за седмия час е препълнена с ученици, които или са се отказали от часовете по атлетика, или нямат необходимия успех, за да участват в спортните занимания. Това научавам от Нейтън, моята сянка, която се залепи за мен след петия час.
Той се мушва на чина до мен. Пълните му устни пръскат слюнка при всяка негова дума.
— Е, Ясинда. Какво не ти е наред?
Примигвам и се отдръпвам назад, преди да осъзная какво е искал да каже. Разбира се! Той не би могъл да има предвид това.
— О, не знам.
— Що се отнася до мен… — Той тиква пръст към изпъкналите си гърди. — Аз не мога да мина по английски. Което е много лошо, защото нашият футболен отбор можеше да спечели следващия си мач, ако бях на линия. Ами ти? — Погледът му се плъзва по дългите ми бедра. — Какво правиш в тази стая? Имаш вид на момиче, което може да играе баскетбол. Момичешкият ни отбор е доста добър.
Пъхвам един непокорен кичур коса зад ухото си. Той обаче се измъква и пада отново пред лицето ми.
— Не ми се искаше да влизам в никакви отбори по средата на срока. — Или когато и да било.