На лицето на Зендър е изписана уморена усмивка — изглежда отегчен. Сякаш усетил, че го наблюдавам, погледът му се стрелва към мен и усмивката изчезва от лицето му. Тъмните му очи ме поглъщат.
— Обърни се.
Плътният глас кара гърлото ми да се свие. Поглеждам към Уил.
Устните му едва помръдват, докато говори.
— Довери ми се. Не би искала да си от момичетата, които Зендър забелязва. Нещата около тях никога не се развиват добре.
— Аз почти не съм говорила с него. Не мисля, че…
— Видях те.
Побиват ме злокобни тръпки. Избърсвам влажните длани в джинсите си.
Тогава той се засмива. Тихо и приглушено. И някак безрадостно.
— Да. Той те забеляза. — Устните му се свиват. — Съжалявам за това.
Звънецът бие и неестественият му звук за пореден път опъва нервите ми, както през целия ден.
И в следващия момент Уил вече не е до мен. Излязъл е през вратата, преди дори да успея да си събера нещата или да му кажа довиждане.
7
Отново се боря с шкафчето си, стоманената ключалка е като ледена целувка при досега с пръстите ми. Случайни тела се блъскат в мен и ме отминават. Колкото и да е странно, усещам в очите си парене. Те се напълват със сълзи. Което е глупаво. Това, че не мога да си отворя шкафчето, не може да е причина да плача.
Но има и друго. Знам го. Истинската причина е всичко това, което ме заобикаля. Поглеждам наляво, с надеждата Тамра да се появи скоро, за да се махнем от това ужасно място.
— Уил Рътлидж. Впечатляващо. — Обръщам се в отговор на присмехулния глас и разпознавам момичето от четвъртия час по физическо. Тогава тя беше по-бърза от повечето момичета. Успях да я изпреваря само веднъж по време на обиколките. Правата й кестенява коса ми напомня за Лазур, но очите й са големи и синьо-зелени под палавите кичури на бретона й. Те всъщност са малко по-дълги и неравни, сякаш сама ги е оформяла с ножицата.
— Моля? — казвам.
— Уил и братовчедите му. Те са звездите тук. — Гласът й е нисък и гърлен, създава впечатлението, че някак провлачва думите.
— Наистина ли? — промърморвам.
— Те са богати и секси, а видът им на лоши момчета също е плюс — кимва тя в отговор. — Зендър и Ангъс са използвачи. Ходили са с половината момичета в училище. Но не и Уил. Той е…
Навеждам се напред, жадна да узная каквото и да е било за него.
— Ами, Уил… — На устните й се появява усмивка, а в очите й се чете копнеж. — Той е загадъчен. Никое момиче тук не го интересува. — Тя завърта великолепните си очи и въздъхва театрално. — Разбира се, това само ни кара да го желаем още по-силно.
Нелепа наслада изпълва гърдите ми.
— Аз съм Катрин — съобщава тя.
— Здравей, аз съм…
— Ясинда. Знам.
— Откъде…
— Всички знаят името ти. И това на сестра ти. Довери ми се, училището не е толкова голямо. — Тя пристъпва напред и бутва ръката ми от ключалката. — Каква е комбинацията ти?
Казвам й шестте цифри, питайки се дали е уместно да давам шифъра си на една непозната и дали някога ще се науча да отварям проклетото нещо сама. Пръстите на Катрин са сръчни. Дръпва дръжката и отваря шкафчето.
— Благодаря.
— Няма проблем. — Тя се обляга на стената от шкафчета, самодоволна и непринудена. Сякаш всичко е в реда на нещата. — И един съвет от мен. Добре е за теб да стоиш далече от него.
— От Уил Рътлидж? — питам, потрепервайки само при изричането на името му.
Тя кимва. За момент ме обзема чувството, че отново разговарям с Тамра. Завладява ме усещането за безсилие. През целия си живот получавам съвети, които се очаква да следвам.
Задържам учебника си, но химия и слагам този по литература на рафта.
— И защо по-точно?
— Защото Бруклин Дейвис ще унищожи теб и всяко момиче, което има вземане-даване с него.
В първия момент си помислих, че ме предупреждава за Уил, защото може да ми създаде неприятности. Както беше казал сам той. На това бих повярвала. Всъщност и сама вече го знаех. За тази опасност ми напомняше странният опън на кожата ми всеки път, щом бях близо до него.