— О — кимвам аз, спомняйки си за момичето от часа по английски. После свивам рамене. След като наскоро се бях спасила от ловци на дракони, едно момиче с твърде много гланц на устните не би могло да попадне в списъка на нещата, които да ме накарат да се чувствам застрашена. Бях си имала работа с такива като нея и преди. В ума ми изплува Мирам, най-малката сестра на Касиан. Тя откровено ме мразеше. Ненавиждаше ме заради вниманието, с което семейството й ме обграждаше, в това число баща й и Касиан. Дори леля й беше привързана към мен по начин, който ме плашеше. Държеше се така, сякаш ми е майка. Но понеже Катрин ме гледа по начин, който загатва, че очаква да кажа нещо, добавям: — Няма да се занимавам с него.
— Добре. Имайки предвид, че си нова тук, Бруклин може да направи живота ти ад. — Тя трепва и намества каишката на раницата си на рамото. — Всъщност тя може да направи живота ти ад, която и да си. Послушай ме. Минала съм през това.
Затварям шкафчето си. Звукът се слива с трясъка на други вратички надолу по коридора.
— В такъв случай и двете сме наясно какво не трябва да правим.
— Само те предупреждавам. Вероятно вече е разбрала, че е седял с теб и сега, докато си говорим, планира бавната ти смърт.
— Да, той седя до мен. — Свивам рамене. — Но ние почти не си продумахме.
— Говорим за Уил Рътлидж — напомня ми тя, сякаш това означава нещо. Което действително е така. Но не и каквото означава за другите момичета.
С Уил се чувствам някак свързана, привлечена… Всяка фибра от тялото ми си спомня онези моменти в пещерата — плячка и хищник, намерили връзка помежду си. Но тъй като за нищо на света не искам да разкрия, че Уил е нещо специално за мен, казвам:
— Е?
— Е? — повтаря тя натъртено. — Той не се среща с ученички. Дори рядко разговаря с нас. Никой не знае това по-добре от Бруклин. Просто си пази гърба от нея.
— Значи, ако Бруклин не може да го има, никоя друга не може да го има?
— Общо взето, да — отвръща Катрин.
Невероятно. Тук съм само от един ден, а вече си имам враг?
— Защо ми казваш това?
— Защото съм добрата самарянка.
Усмихвам се и решавам, че може и да харесам Катрин. Може би все пак ще успея да си намеря тук приятел. Нямам нищо против приятелството. Лазур ми липсва ужасно много. Не че Катрин може някога да я замени, но поне може да направи престоя ми тук по-поносим.
— Благодаря.
— Утре седни до мен в часа.
Вместо с Уил. Сякаш той би пожелал да седне отново до мен.
— Разбира се.
— Супер. — Тя се отдръпва от шкафчетата и отмята палавите кичури от очите си. — Не бива да изпускам автобуса си. До утре. — След като изчезва в тълпата, забелязвам Тамра да върви между едно момче и едно момиче. Още не ме е видяла. Усмихва се. Не, направо цялата грее. Откакто умря татко, не съм я виждала толкова щастлива. И дори по-отдавна. Откакто стана ясно, че никога няма да може да се преобрази.
Не мога да спра да се чувствам тъжна. Тъжна и самотна, докато стоя в този претъпкан коридор.
Мама е сред първите долу, когато излизаме навън. Въздухът е замъглен от палещата горещина. Не е много по-различен от парата, която се надига към устата и носа ми. Цялото ми тяло ме сърби и сякаш изгаря в непоносимата суха атмосфера. Стисвам устни и забързвам към колата.
Нашият син поръждясал седан гледа към дълга върволица коли, подредени една зад друга под формата на навита змия.
Тамра изпъшква до мен.
— Трябва ни собствена кола.
Не си правя труда да я попитам как ще стане това. Когато майка ни замени старата ни кола за седана в един от предишните градове, в които живяхме, тя трябваше да доплати още известна сума в брой, за да се сдобием с него. А пред нас, разбира се, стоеше и въпросът за покрива над главите ни и храната на масата ни. И без това едва успявахме да съберем парите за квартирата, в която живеехме. За щастие, тя започва работа тази вечер.
Тамра ме стрелва с поглед.
— Не че някой би ти позволил на теб да седнеш зад волана. Аз ще карам.
Завъртам очи. Това е малка семейна шега. За мен е известно, че мога да летя, но не мога да карам кола, дори от това да зависи живота ми. Въпреки всичките усилия на майка ми да ме научи, съм безнадеждна зад волана.
Тамра сяда на предната седалка. Аз се качвам отзад.
— Е? — пита мама високо и енергично. Жалко, че няма да може да се запише за мажоретка заедно с Тамра. Притежава нужния ентусиазъм.