— Всичко е страхотно — заявява Тамра. И сякаш, за да докаже това, помахва на учениците, с които я видях да върви по коридора. Те отвръщат на поздрава й.
Става ми лошо. Накланям се на една страна и отпускам лицето си върху напеченото от слънцето стъкло.
Мама поглежда през рамо.
— Ами ти, Ясинда? Имаш ли симпатични съученици?
Лицето на Уил изплува в ума ми.
— Няколко.
— Чудесно. Видяхте ли, момичета? Казах ви, че тази промяна ще ни се отрази добре. — Тя говори така, сякаш сме се озовали тук по някакво общо решение, пропускайки факта, че бяхме избягали посред нощ. А също и това, че не бях имала никакъв избор.
Очевидно мама не може да долови мъката в гласа ми. Или е решила да я игнорира. По-скоро второто. За родителите е по-лесно да не ти обръщат внимание, да се преструват, че всичко е наред, и да правят каквото си искат, докато те убедят, че това е за твое добро.
За щастие колата потегля през претъпкания паркинг. На няколко пъти спираме рязко, докато разни ученици разсеяно дават назад и изскачат неочаквано пред нас. Други пък се мотаят безцелно на групи около колите си.
Тогава го забелязвам. Джим, когото съм виждала и преди. Със спомена идва и страхът, който изпълва устата ми с метален меден привкус на кръв. Кожата ми се опъва и ми се приисква да изчезна. Боря се с импулса, който ме кара да се преобразя, опитвам се да отблъсна сраха. Драконовият ми инстинкт, чиято цел е да ме предпазва, сега работи против мен.
Блестящият черен ленд ровър с фарове на покрива, е паркиран така, че при нужда да може да се измъкне по най-бързия начин. Това превозното средство има конкретно предназначение. Целта му не е просто да демонстрира високо социално положение.
Това е машина, създадена да ме унищожи.
Старите пружини на седалката ми проскърцват, когато се навеждам напред.
— Може ли вече да си вървим?
Мама махва към колите пред нас.
— Какво предлагаш? Да мина направо през тях ли?
Не успявам да се овладея. Поглеждам отново към ленд ровъра. Група момичета стоят пред бронята на колата близо до Ангъс и Зендър, които са се подпрели на капака. Бруклин е там. Говори с цялото си тяло, развява косата си, която е като извадена от реклама за шампоан. Ръцете й танцуват във въздуха.
Потъвам на задната седалка, чудейки се защо той не е сред тях. Едновременно доволна и разочарована, че не е там.
И след това, сякаш призовала го по някакъв чудодеен начин, го усещам да се приближава. Кожата ми потръпва и малките косъмчета на тила ми настръхват. Също като в класната стая днес, когато знаех, че е наблизо, дори преди още да съм го видяла.
Знаейки, че не греша, се изправям на седалката и оглеждам паркинга. Той се задава между две коли, крачейки с лекотата и увереността на дива котка. Слънцето докосва косата му, придавайки й златист нюанс.
Появата му кара сърцето ми да се свие, гърдите ми горят. Поемам дълбоко въздух през носа си, опитвайки се да намаля надигаща се в мен топлина. Вероятно съм издала някакъв звук, може би въздишка, защото Тамра поглежда назад към мен. Или причината е просто в това, че сме близначки. Спомням си за времето, когато двете с нея бяхме свързани. Тя ми хвърля странен поглед и сетне извръща глава към прозореца. Отново не издържам на изкушението и също поглеждам навън. Не мога да не го направя.
Уил се спира и вдига очи. Сякаш е доловил миризмата ми във въздуха, което, разбира се, е невъзможно. Той не може да ме предусети така, както аз него. Но в следващия момент ме забелязва.
За момент погледите ни се срещат. После на устните му се появява усмивка, което кара стомахът ми да се свие. Уил отново тръгва. Бруклин се втурва към него. Той не спира да я изчака и тя изостава зад него, опитвайки се да го настигне.
Тамра промърморва нещо под носа си.
— Какво? — питам аз, сякаш се оправдавам за нещо.
— Не се преобразяваш, надявам се?
— Какво? — пита мама със стария си глас. Познатият висок тревожен тон, който чувам толкова често. Няма го вече предишното й въодушевление.
— Ясинда за малко да се преобрази днес в училище — заявява Тамра превзето и напевно, както говорят разглезените момичета навсякъде по света. Това ми напомня за времето, когато взимах куклите й и им правех прически.
Мама ме търси с очи в огледалото за обратно виждане.
— Ясинда? — казва тя настойчиво. — Какво се случи?
Свивам рамене и поглеждам отново през прозореца.