— Просто внимавайте. — Тя отмества многозначително погледа от мен към Тамра и се запитвам какво всъщност я притеснява. Че прайдът може неочаквано да се появи и да ни върне обратно? Или допускаше, че е възможно аз сама да се върна при тях?
— Знаеш ли — изтъква Тамра, — можеш просто да продадеш няколко рубина, някой изумруд или диамант. — Тя свива рамене. — Тогава няма да се налага да ни оставяш сами. Няма да е нужно да работиш толкова много. — Сестра ми оглежда малката всекидневна, облицована с дърво. — И ще можем да си наемем хубав апартамент.
Мама взима чантата си.
— Знаеш, че не можем да го направим.
Защото прайдът моментално ще разбере, ако някое от семейните бижута, наша собственост от поколения наред, се появи неочаквано на пазара. Те биха били нащрек това да се случи. Защото знаят, че това е начинът да оцелеем.
Ако я нямаше тази опасност, съм сигурна, че мама щеше да продаде всеки скъпоценен камък, който притежаваме. Бижутата ни нямат някаква сантиментална стойност за нея. Те са част от нашето драконово наследство, с което тя искаше да прекъсне всякакви връзки.
Скъпоценните камъни са изконно свързани с нас. Те донякъде са причината да бъдем преследвани. Пари. Алчност. В допълнение към цената на нашата кръв, кожа и кости — за които се твърди, че имат лечебни свойства за хората — ние сме преследвани и заради нашите съкровища.
Но за нас това не е въпрос на пари. А на живот и смърт.
Земята ни подхранва, но скъпоценните камъни ни дават нещо повече. Те са черешката на тортата, най-чистата енергия на света. Те ни подсилват. Също като нашите драконови предци, ние усещаме скъпоценните камъни под земята. Устроени сме да долавяме тяхната енергия. Когато останем и без земя, и без скъпоценните си камъни, ние почти гладуваме.
Тамра поставя ръце на кръста си.
— Хайде. Да продадем само един. Имам нужда от нови дрехи.
Мама поклаща глава.
— Получавам заплата в петък. Ще видим какво можем да заделим тогава.
— Какво толкова ще стане, ако продадем само един малък камък? — питам аз безгрижно, преструвайки се, че не съм наясно с потенциалната опасност. Да не говорим пък колко мъчно би ми било да се разделим дори само с един от семейните си камъни. Бих се чувствала така, все едно съм продала част от себе си. Но може би си струва. По този начин прайдът ще ни открие и ще ни върне. Защото, ако остана тук, с мен е свършено.
Майка ми отмества към мен искрящия си суров поглед. Тя вижда накъде бия, разбира играта ми.
— Това би било лоша идея, Ясинда.
Тя ме предупреждава. В заплашителния й тон се долавят безпрекословни нотки.
— Добре — отвръщам, поставям последната чиния на сушилнята за съдове и тръгвам през всекидневната към стаята, която деля с Тамра.
— Ясинда — извиква майка ми в момента, в който се хвърлям на леглото. Тя ме е последвала, спира се на прага на стаята, изразът на лицето й вече е по-мек. Не се сърди.
Удрям меката възглавница.
— Защо смяташ, че нещо тук може да ме направи щастлива?
— Знам, че е трудно.
Поклащам глава и се обръщам на другата страна. Дори не мога да я гледам. Тя разбира всичко. Минала е през това. И точно това ме вбесява най-много.
— Ти сама си решила да убиеш твоето драки. И сега решаваш вместо мен.
— И на мен не ми е лесно.
Поглеждам я през рамо.
— Ти си тази, която взе това решение.
Тя поклаща тъжно глава и за момент си помислям, че все пак бих могла да я убедя, че това е грешка. Може би ще осъзнае, че аз не принадлежа на това място и винаги ще бъде така.
— Знам, че решението беше мое. Не ти дадох избор — съгласява се тя. — Но исках да си в безопасност.
Отново падам духом. Пак старата тема за безопасността. Какви аргументи можех да имам срещу това?
— Оставането ни в прайда вече криеше опасности — продължава. — Аз съм твоя майка. Ще трябва да ми се довериш за това. Идването ни тук беше правилната стъпка. — Но в тона й има някаква особена нотка… нещо, което ме кара да мисля, че тя не ми казва всичко. А именно, че оставането ни в прайда е вещаело дори по-голяма опасност, отколкото подозирам.
Поглеждам настрани, взирам се в карираните пердета. Вдишвам миризмата на химикали в къщата, които изгарят ноздрите ми. В тази стая тя е по-силна. Дори надделява над миризмата на плесен.
— Няма ли да закъснееш за работа?
Меката и въздишка полита във въздуха.