Кимвам към приближаващите се върхове на дърветата.
— Ето там!
Дракитата никога не летят ниско над земята, но сега нямаме избор.
Лазур ме следва, лъкатушейки в моята въздушна струя. Приближава се до мен и в уплахата си едва не подминава дърветата. Аз спирам и дрейфувам във въздуха, гърдите ми яростно се повдигат.
Хеликоптерите кръжат над главите ни, бумтенето им е оглушително. Раздвижват дърветата, превръщайки ги в зелена пяна.
— Трябва да се преобразим! — казва Лаз, задъхано.
Като че ли можем да го направим! Твърде сме ужасени. Дракитата не могат да приемат човешка форма, когато са уплашени. И това е механизъм за оцеляване. Дълбоко в себе си ние сме драки и оттам черпим силата си.
Взирам се през мрежата от люлеещи се клони, която ни крие, усещам миризма на бор и горски плодове.
— Мога да се овладея — настоява Лаз на нашия гърлен език.
Поклащам глава.
— Дори и да можеш, рискът е твърде голям. Трябва да изчакаме да си отидат. Ако открият две момичета тук, където преди малко е имало два женски дракона, може да станат подозрителни. — Студ сковава сърцето ми. Не мога да позволя това да се случи. Не само заради мен, а заради всички. Заради всички дракита по света. Тайната за способността ни да се превръщаме в хора е най-голямата ни защита.
— Ако не се приберем вкъщи до час, с нас е свършено!
Прехапвам устни, за да не й кажа, че имаме по-сериозни проблеми от това дали прайдът ще разбере за измъкването ни. Не искам да я плаша повече, отколкото вече е изплашена.
— Трябва да се скрием за малко!
Друг звук се прибавя към бумтенето на перките от хеликоптера. Ниско бръмчене във въздуха. Малките косъмчета на тила ми настръхват. Там има нещо друго. На земята. Нещо, което се приближава.
Поглеждам към небето. Дългите ми, подобни на нокти на птица пръсти се свиват и отпускат, крилата ми вибрират в едва контролирано движение. Инстинктът ми подсказва да полетя, но знам, че те са там горе. Чакат. Кръжащи като ястреби. Наблюдавам тъмните им очертания през върховете на дърветата. Сърцето ми се свива. Те няма да си отидат!
Бутвам Лаз, за да ме последва към гъстите клони на висок бор. Прибираме крилата си близо до тялото. Скриваме се сред боцкащите иглички, борейки се с драскащите клони. Задържаме дъха си, чакаме.
След това земята се раздвижва, гъмжаща от превозни средства: камиони, джипове и кросови мотори.
— Не — казвам дрезгаво, следейки с очи колите и въоръжените до зъби мъже. В каросерията на един камион двама мъже са се навели в готовност до оръдие, изстрелващо голяма мрежа. Сезонни ловци. Те знаят какво правят. Те знаят какво преследват.
Лаз трепери толкова силно, че клонът, на който сме се свили, започва да се клати, листата шумолят. Моторите са най-отпред, движейки се с шеметна скорост. Шофьорът на един от джиповете жестикулира от прозореца.
— Вижте дърветата — извиква той, гласът му е дълбок и ужасяващ.
Лаз помръдва. Стискам ръката й по-силно. Един мотор е точно под нас. Шофьорът носи черна тениска, плътно прилепнала по младото му, мускулесто тяло. Кожата ми се опъва почти болезнено.
— Не мога да остана тук — казва Лаз приглушено до мен. — Трябва да се махна!
— Лаз — изръмжавам глухо, с нотки на отчаяние в гласа си. — Те точно това искат. Опитват се да ни накарат да излетим. Не изпадай в паника.
— Аз… не мога — отвръща тя през стиснати зъби. Стомахът ми се свива, знаейки, че няма да издържи. Поглеждам какво става долу на земята, след това нагоре към хеликоптерите и променям решението си.
— Добре. — Преглъщам. — Ето какъв е планът. Разделяме се…
— Не…
— Аз първа ще излетя. Щом тръгнат след мен, ти се насочваш право към езерото. Гмурваш се и оставаш там… колкото се наложи.
В тъмните й очи проблясва влага, вертикалните линии на зениците й пулсират.
— Разбра ли? — питам.
Тя кимва сковано, ноздрите й се свиват, когато си поема дълбоко въздух.
— Т-ти… какво ще правиш?
Насилвам се да се усмихна, но това ми причинява болка.
— Ще летя, разбира се.
2
Когато бях на дванайсет, се състезавах с Касиан и го победих.
Беше по време на групово летене. През нощта, разбира се. Единственото време, в което ни е позволено да летим. Касиан беше надменен, перчеше се, но нямаше какво да направя. Някога с него бяхме приятели. Преди всеки от нас да се преобрази. Когато бяхме още деца. Не можех да го понасям, виждайки в какво се превръща. Държеше се така, сякаш беше Божи дар за прайда.