Изпънатата ми кожа се затопля и по нея пробягват леки златисточервени проблясъци. Стисвам ръката си и пръстите ми се забиват болезнено в плътта ми. Като че ли по този начин мога да спра превръщането си в дракон в стая пълна с човешки същества.
Сега е толкова близо, че мога да видя зелените и златистите пръски в кафявите му очи. Още една крачка и ще бъде до чина ми.
Сдържам дъха си. Очаквам някакъв знак от него…
След това той отклонява поглед от мен и поглежда над главата ми към братовчедите си. През лицето му преминава лека сянка и аз излизам от унеса, в който съм изпаднала. С отегчено изражение подминава чина ми, където аз седя трепереща на стола си.
Студеният начин, по който ме игнорира, кара дъхът ми да спре. Надигналата се у мен топлина ме напуска, докато издишам гореща струя въздух през носа си. Огънят в дробовете ми стихва и се превръща в тлееща жарава.
Нищо? Нито думичка.
Мисля си за последния път, когато го видях — колко мил беше тогава. Мисля си за бележката, която ми остави. Във всичко това нямаше логика. Ръцете ми треперят. Стисвам ги силно една в друга. Не би трябвало да се чувствам толкова съкрушена. Така или иначе бях решила да го отбягвам. Да приключа с това, още преди да е започнало.
Звънецът бие точно когато Катрин сяда до мен, ярките й очи сияят под дразнещата флуоресцентна светлина.
— Здравей — казва тя, задъхана от дългия път от сградата по изобразителни изкуства. — Какво става? — Тя поглежда през рамо и продължава по-тихо: — Виждам, че са се върнали. О… ето го и него!
Наблюдавам с крайчеца на окото си, как Уил минава покрай нашия чин и почти незабележимо оставя бележка до лакътя на Катрин.
Устните й се извиват в усмивка.
— Предполагам, че това е за теб.
Взирам се в бележката, възпирам желанието си да посегна към нея.
— Не я искам. Скъсай я.
Тя ме поглежда изненадано.
— Сериозно ли говориш?
Грабвам бележката и я накъсвам на малки парченца, докато Уил си взима пропуск от мистър Хенк. Когато се обръща, за да излезе от стаята, погледите ни се срещат само за миг. Той вижда малката купчинка от късчета хартия. Очите му притъмняват, като облачно небе над гора, и гърдите ми се свиват.
— Добре… — Катрин поглежда парченцата хартия и после към мен. — Това беше доста мелодраматично. Искаш ли да ми кажеш какво става?
Неспособна да говоря, поклащам глава, отварям учебника си по химия и вторачвам празен поглед в страницата, казвайки си, че така е по-добре. Хладният начин, по който ме беше подминал, само затвърждава убеждението ми, че трябва да стоя далече от него. Дори се радвам, че скъсах бележката му. Радвам се, че видя малката накъсана купчинка.
Довечера. Потребността ми да летя днес е по-силна от всякога. Мога да разчитам само на себе си и това е достатъчно. Трябва да си вдъхна тази увереност. Защото преди винаги е било така.
По-късно през нощта се измъквам изпод завивките и намирам обувките си до леглото. Бях запомнила къде съм ги сложила, за да не събудя Тамра, докато ги търся.
Късно е и не се вижда почти нищо. Никаква външна светлина не прониква през транспарантите. Частта от стаята, която е на Тамра, е тъмна като гроб. Надявам се, че и навън е също толкова тъмно. И облачно. Облаци и непрогледна нощ. Съвършеното прикритие.
Взимам обувките си с два пръста и излизам от стаята, трепвайки, когато подът изскърцва под тежестта ми. Сдържам дъха си и се забързвам на пръсти през къщата. Издишам въздуха едва когато съм в безопасност навън.
Лампите на мисис Хенеси са загасени. За щастие нейното малко джафкащо куче не се впуска в неистовия си лай при тихото изщракване на бравата на портичката.
На улицата сядам на бордюра и обувам чорапите и обувките си, гледайки към небето, докато стягам връзките си. Пълнолуние е и няма облаци. За съжаление. Но това няма да промени решението ми.
Изправям се и тръгвам към голф игрището, на което съм ходила и преди, но си казвам, че този път ще бъде различно. Ще се преобразя лесно, ще се издигна високо, ще се рея из въздуха, както някога… Ще правя това, за което съм създадена. Изминавам седемте километра път в добро темпо. Игрището се простира като зелено разлюляно море и е в рязък контраст със скалистата пустош около него.
Оглеждайки се плахо, аз навлизам в този трептящ, яркозелен свят. Това е единственото място, което прилича на планините, които обграждаха някогашния ми дом. Като изключим жегата и сухотата, които правят косата ми ронлива и кожата ми болезнена, почти мога да си представя, че пустинята е изчезнала.