Лазур е близо до мен. Ние съзерцаваме заедно небето, говорим си, смеем се, без да се тревожим за утрешния ден. Продължавам да се самозалъгвам още за кратко. Усмихвам се като глупачка в мрака, докато се наслаждавам на тази игра, спомняйки си времето, когато всичко беше толкова просто и единственото, което ме смущаваше, бяха тъмните очи на Касиан.
Гледайки назад във времето, сега това ми се струва просто малко досадно неудобство. Пред този ад.
12
Накрая ставам и се отправям към дома си. Дом. Тази дума не ми носи никаква утеха.
Вървя бавно. Цялото ми тяло ме боли, чувствам се като пребита и всяка крачка ми струва усилие. Нощта е тиха и спокойна. Няма никакви коли в този късен час. Подметките ми скърцат по настилката. Следвам криволичещия тротоар, загледана в обувките си, които стъпват една след друга върху избелелия от слънцето бетон.
Когато наближавам къщата на мисис Хенеси, поглеждам нагоре.
От отсрещния ъгъл се задават фарове, които постепенно стават все по-големи. Дръпвам се навътре, за да бъда по-далече от улицата. Колата почти се е изравнила с къщата на мисис Хенеси и чувам тежкото боботене на двигателя й.
Тя забавя. Аз също.
Не би било добре да бъда видяна навън толкова късно. Не бих искала някой приятел на мисис Хенеси или неин съсед да съобщи за това на майка ми.
Вече мога да кажа със сигурност, че колата, която идва към мен, не е лек автомобил. Може би е джип? Предното стъкло проблясва като огледало, когато се приближава до бордюра. Кожата ми потръпва и усещам пулса на шията си. Гледала съм достатъчно криминални канали, за да се изпълня моментално с мрачни опасения. И знам, че трябва да се доверя на инстинктите си.
Тялото ми се напряга и забавям ход, почти спирайки да вървя. Чакам, наблюдавам, преценявам ситуацията, стрелвайки поглед в различни посоки. Сдържам уплахата си и се стремя да запазя самообладание, за да не се преобразя… ако изобщо съм в състояние да го направя.
Тогава забелязвам нещо.
Фаровете на покрива му са загасени. Сякаш се опитва да бъде невидим. Виждам това и разбирам.
Те са тук. Където живея. Преследват ме. Някак са разбрали. Разбрали са истината за мен. Може би Уил ме е разпознал в крайна сметка и е тук, за да поправи милостивата си постъпка от онзи ден в планината.
Тогава те ме виждат. Ленд ровърът набира рязко скорост към мен.
Обръщам се и тичам.
Залива ме вълна от адреналин, която прогонва умората отпреди малко. Отново съм преследвана. Само че този път съм в някакъв странен град. В тяло, което вече не познавам. Преди в пристъп на такава уплаха моментално бих се преобразила. Просто инстинкт, срещу който едно драки не може да се съпротивлява. Това, че още запазвам човешката си форма, може да означава единствено, че губя силите си. Че умирам.
Маратонките ми трополят по тротоара и силният звук кънти в главата ми, смесен с шума на кръвта в ушите ми… Ревът на ленд ровъра се усилва. Сякаш зад гърба ми е оживяло някакво огромно чудовище.
Улицата се простира надалече пред мен. Няма къде да се скрия, няма къде да избягам, докато следвам нейното открито пространство.
Рискувам и се втурвам към някакъв двор. Скърцане на гуми по асфалта и миризма на изгоряло. Без да поглеждам назад, се опитвам да се покатеря по една ограда, подметките на обувките ми трескаво трополят по дъските. Хващам се за горната й част. Заострените и върхове се забиват в дланите ми.
Прехвърлям се през оградата и скачам в двор с камъни и кактуси. Покатервам се по друга ограда и се озовавам в нечий друг преден двор.
Кожата ми се изпъва и трепти от увеличаващата се топлина. Горната част на носа ми се издава напред, хрущялите изпъкват. Белите ми дробове започват да тлеят, гърдите ми вибрират. Най-накрая моето драки се пробужда. Това може би трябва да ми носи утеха. Може би трябва да се радвам, че тялото ми все още реагира. Че не съм напълно мъртва отвътре.
Скърцане на спирачки пронизва ушите ми. Светлини на фарове проблясват френетично в нощта. Обръщам се и пред мен се изпречва нова ограда.
— Ясинда! Спри! Почакай!
Губя контрол над себе си. Гласът достига до мен и ме тегли назад като невидима ръка. Провесена на оградата, поглеждам през рамо.
Той стои под улична лампа, кестенявата му коса проблясва като злато. Очите му също изглеждат златни. Искрящи и горящи, докато се взират в мен, ленд ровърът боботи само на няколко крачки от него. Вдига ръка, сякаш за да успокои някакво диво животно, което смята да опитоми.