— Уил — произнасям името му, но твърде тихо, за да ме чуе. Стисвам очи, силно и продължително, за да позволя на страха ми да стихне… А с него и моето драки. Отварям очи и скачам от оградата.
Погледът ми обхожда улицата за други хора. Освен ако някой не се крие в колата, той е сам. Въздъхвам на пресекулки.
Ръката му все още е протегната към мен.
— Какво правиш навън толкова късно? — Той се намръщва. — Един часът е.
— Аз ли? — Прекосявам моравата, все още подозрителна. — Ти какво правиш тук? — Не ми се вярва просто да е минавал оттук. — Следиш ли ме? — „Преследваш ли ме?“ иска ми се да добавя.
Уил примигва. Напрежението, което е изписано на лицето му, отслабва. Заменено от нещо друго. Той се почесва по тила. Движението му издава неловкост. Смущение. И в него има нещо толкова човешко.
— Аз…
— Ти… — произнасям и на лицето му се появява нежелана усмивка.
— Виж — промърморва той, очите му са гневни. Заел е отбранителна позиция. — Просто исках да видя къде живееш.
Спирам се пред него.
— Защо?
Той отново се почесва по тила си, този път движението е ожесточено и издава раздразнение. Не знам дали е насочено към мен или към него самия. На една веранда отляво светва крушка. Трепвам и присвивам очи под потока на враждебната жълтеникава светлина.
— Хайде! — подканя ме Уил при звука на отключващата се входна врата.
Изплашена се затичам и дори не се замислям, когато Уил отваря предната врата на колата. Скачам вътре, връхлетяна мигновено от миризмата на кожена тапицерия. Вратата се затваря зад мен.
За момент съм сама. Поглеждам многобройните светещи уреди и приспособления върху голямото табло. След това извръщам глава. Купето е огромно и в него могат удобно да се настанят няколко души. Потръпвам при мисълта кои са хората, които обикновено седят тук.
Уил сяда до мен, преди да успея да премисля къде съм се качила, и потегля точно когато мъж по хавлия се появява пред къщата.
Постепенно осъзнавам ситуацията, в която се намирам. Аз съм с ловец на дракони. В един часа сутринта. Сами сме.
И никой не знае къде съм.
Минава ми през ум, че това може би е най-глупавото нещо, което някога съм правила. И фактът, че Уил кара в посока, обратна на дома ми, ме убеждава в правотата на този извод.
— Знаеш къде живея, нали? — питам аз.
— Да.
— Тогава защо не караш натам?
— Мислех си, че може да поговорим.
— Добре — казвам бавно, стискайки бедрата си с две ръце. И след кратко мълчание добавям: — Откъде знаеше къде живея?
— Не е трудно да се разбере. Адресът ти е в училищната картотека.
— Влязъл си с взлом в канцеларията на училището?
— Не, познавам една от служителките там. Тя ми даде адреса ти още първия ден, когато дойде.
Първият ми ден. Имал е адреса ми през цялото това време. Защо? Скръствам ръце. От вентилационните отвори духа хладен въздух и леко потрепервам. Но не от студ.
Той натиска някакво копче.
— Студено ли ти е?
— Защо ти трябваше адресът ми?
— Просто в случай че искам да те намеря. Или да те видя.
Очевидно случаят беше възникнал.
— Това е странно, имайки предвид как ме подмина днес в класната стая.
— Ти скъса бележката ми — отвръща той и един мускул трепва на челюстта му.
— Няма значение. — Свивам рамене, разкършвайки леко едното от тях.
— Напротив, има. Трябваше да я прочетеш.
Въздържам се да попитам какво е пишело в нея, отказвайки да бъда въвлечена в този разговор. Решила съм да стоя настрана от него. Затова не трябваше да се интересувам от него. И не трябваше да се хващам на уловките му.
— И смяташе да позвъниш на звънеца ми в един сутринта.
— Разбира се, че не.
— Тогава защо…?
— Не спя добре. Реших, че мога поне да видя къде живееш.
Той не спи добре? Значи ставахме двама. Но какво го държеше буден? Чувство за вина? Кръвта на моя вид, с която са изцапани ръцете му? Или може би това имаше нещо общо с мен?
Първо ме покани да излезем и след това неочаквано промени решението си. Държа се с мен като с прокажена в класната стая. Защо? Искам да знам, но не смея да го попитам. Това само би породило нови проблеми. Рискувам да отворя врата, която се бях заклела да затворя завинаги.