— Да? — подканям го да продължи.
Той спира рязко пред дома ми. Изгася фаровете. Завърта се на седалката с лице към мен. Навеждайки се напред, обляга едната си ръка на гърба на седалката, почти докосвайки рамото ми.
Изражението му е неразгадаемо. Очите му изглеждат странно с неговите пулсиращи зеници.
— Ти не си като другите момичета. Ти си специална.
Опияняваща топлина залива страните ми. Неговото признание ме прави щастлива. Радвам се, че съм уникална за него така, както и той е за мен. В предишния си дом се чувствах единствено сигурна, защитена и почитана. Дори и Касиан като че ли ме харесваше не толкова заради самата мен, а заради мястото ми в прайда.
Във всеки миг, който прекарвам с Уил, се чувствам незащитена и изложена на риск. Опасностите дебнат наблизо, осезаеми като гъстите мъгли, сред които някога живеех. И въпреки това не мога да се наситя на това усещане. Не мога да утоля копнежа си по него. По близостта му. Това е като наркотик, от който се нуждаеш, за да оцелееш, за да преживееш деня. Пристрастеност. Силна и поглъщаща емоция.
— Опитах се да отхвърля това чувство — продължава той. — Но то е винаги там, взира се в мен всеки път, когато те видя. Ако беше като другите момичета… — Уил се изсмива дрезгаво. — Ако беше като другите момичета, сега дори нямаше да съм тук.
Изведнъж се размърдвам неспокойно на седалката, свивам пръсти около коленете си. Нямаше да е също тук и ако знаеше истината. Коя съм, каква съм аз!
Навлажнявам устните си.
— Аз не съм това, което си мислиш…
Близо съм. Твърде близо. До това да му призная истината.
— Помислих си, че може би… — Той се спира и поклаща глава.
— Какво? — едва разпознавам гласа си, толкова е пресипнал и напрегнат. Ударите на сърцето ми са оглушителни. В гърдите ми трепва едно непонятно чувство на надежда, каквото не съм изпитвала никога преди.
— Няма значение. Глупаво е — Гласът му се снишава дрезгав и почти недоловим. — Просто забрави, че съм идвал. — Промърморва нещо толкова тихо, че не успявам да го чуя, но мисля, че е ругатня. — Няма как да се получи. Не и с моето семейство. Те са… различни.
— Какво му е на семейството ти? — питам, макар вече да знам. Или поне знам какво не му е наред според мен. Основанията на Уил може да са различни.
Устните му се свиват и му придават почти жесток израз. Израз на ловец, какъвто не искам да бъде.
— Нека просто да кажем, че не се разбираме.
Опитвам се да гледам невинно.
— Баща ти…
— Той не е от онези бащи, с които можеш да играеш футбол в задния двор. Веднага щом завърша, се махам.
Изведнъж ми става по-леко. Това доказва, че той не е като тях. Не е ловец, не е убиец. Опитвам се да не изглеждам твърде щастлива. Да скрия истинските си чувства.
Отново облизвам устните си и питам:
— А междувременно не можеш да имаш никакви приятели?
Той прокарва ръка през косата си. Златистокестенявите му кичури се повдигат и после падат на мястото си.
— Малко е сложно, но да, не искам да се сближавам с никого… или пък да водя някого у дома. — Уил ме поглежда в упор. Мрачно. Решително. — Те са като отрова, Ясинда. Не искам да имаш нищо общо с тях. Не искам никой, за когото ме е грижа, да има нещо общо с тях. — Той тръсва глава. — Не съм искал да те подведа. Съжалявам, че те поканих да излезем. Съжалявам, че не мога… — Пръстите му стискат силно волана, докато успее да си възвърне гласа. — Просто съжалявам…
Гърдите ме болят. Защото съзнавам, че и той чувства същото. Тази връзка помежду ни. Но той ще се отрече от нея, ще я убие. Какъвто и импулс да го е довел тук, той няма да го последва.
Предполагам, че това е за добро, но не се изпълвам с чувство на признателност.
Той махва с ръка към къщата на мисис Хенеси.
— По-добре се прибирай.
Кожата ми пламва в пристъп на гняв.
— Никога не съм те смятала за страхливец — изтърсвам аз.
Главата му се извръща към мен.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ти дойде тук тази вечер с определена цел. Защо просто не си признаеш? — Преди да си дам сметка какво точно правя, се навеждам над скоростния лост и го поглеждам право в очите. — Винаги ли бягаш от това, което искаш?
Може би изпадах в неловко положение, загатвайки, че ме желае, но вената, която пулсираше на шията му, ми подсказваше, че това действително е така. И самото присъствие тук също беше доказателство.