— О, здравей. — За разлика от Уил, мъжът се усмихва непринудено, но формално. Сякаш това е някаква отработена мимика, лишена от всякакъв смисъл.
— Татко, това е Ясинда. От училище.
— Ясинда — казва той сърдечно, протягайки ръка към мен. Аз я поемам. Здрависвам се със самия дявол, гледам го в очите, усещам допира му и осъзнавам, че той няма нищо общо с Уил. Този ловец никога не би оставил едно драки да избяга.
— Мистър Рътлидж — успявам да кажа с нормален глас. — Приятно ми е да се запознаем.
Ръката му обгръща изтръпналата ми длан.
— На мен също. Уил не води често приятелите си тук.
— Татко — казва Уил напрегнато.
Мистър Рътлидж пуска ръката ми и потупва Уил по гърба.
— Добре, няма да ви притеснявам повече. — Той отново извръща глава към мен, изражението му е някак алчно, докато ме оглежда с очевидно одобрение. — Ясинда, присъедини се към нас. Правим барбекю на задната тераса.
— Татко, не мисля…
— С удоволствие — лъжа аз. Да обядвам с бащата на Уил е почти толкова приятно, колкото и ходенето на зъболекар, но това е единственият начин да проникна в дома им. Правя го не само за себе си, а също и за Тамра, за мама, за прайда и за всички дракита по света… Ако блузата с кръвта ми остане в тази къща, това излага всички ни на риск.
Мистър Рътлидж ми махва с ръка да вляза. Минавам покрай Уил и прекрачвам прага на къщата, която се оказва необикновено студена.
— Обичаш ли гърди, Ясинда? Опушват се от сутринта. Трябва скоро да са готови.
Уил върви след мен, докато следваме баща му по широкия коридор. Стъпките ни отекват по керамичния под. Къщата е съвършена по един хладен начин. Безжизнени картини висят по стените, а на високия таван са окачени масивни бели вентилатори, които се въртят над главите ни, докато крачим един зад друг по коридора.
— Какво правиш тук? — прошепва дрезгаво Уил в ухото ми.
И този въпрос ме кара да осъзная къде съм попаднала. Аз съм в дома му, в бърлогата на врага. Тук ли водят пленените дракита? Преди да ги предадат на енкросите? Кожата ми потръпва, опасността е ужасно близо. Поемам си въздух и разтривам едната си ръка, обуздавайки въображението си.
— Толкова ли си разочарован да ме видиш? — питам аз, събирайки кураж. Баща му завива пред нас. — Вчера нямаше нищо против. — Почти се задавям при спомена. Миналата нощ за момент дори си помислих, че ще ме догони в къщата ми.
Той сграбчва ръката ми и ме спира. Тези негови променливи очи обхождат лицето ми въпросително. Усещам объркването му, неспособността му да ме разбере… И да си обясни защо съм тук.
— Исках просто да те видя, нищо друго… — Той замълчава смутено. — И не тук!
— Уил? Ясинда? Хайде!
Той трепва, когато чува гласа на баща си. Погледът му се стрелва над рамото ми.
— Можем да се виждаме някъде другаде. Казах ти как гледам на семейството си. Ти не трябва да си тук — казва той тихо.
— Е, тъй или иначе съм тук и няма да си тръгна. — Издърпвам ръката си и продължавам напред, извиквайки през рамо: — И тъкмо навреме, защото съм гладна.
— Ясинда — казва той умоляващо с нотки на отчаяние, които остават непонятни за мен. Сигурна съм, че непоколебимостта му да ме държи далече от дома и семейството си по някакъв начин е свързана с факта, че е ловец. Но какво общо има това с мен? Той не знае каква съм. Нито пък семейството му може да заподозре нещо само заради това, че е довел в дома си момиче.
Уил ме настига в кухнята, която е с блестящи повърхности и модерно обзавеждане. Чувствам тревогата му, когато минаваме през двукрилата стъклена врата и излизаме на терасата. Няколко лица се обръщат към нас. Никой не казва нищо.
Мистър Рътлидж махва с ръка към мен, докато отваря капака на барбекюто.
— Моля за малко внимание, това е…
— Ясинда — допълва Зендър, ставайки от стола си от ковано желязо със запотена бутилка сода в ръката. — Уил, не знаех, че ще водиш тук приятелка.
Ангъс дъвче чипс, взимайки си от голям пакет. Не си прави труда нито да стане, нито да каже нещо, просто ме наблюдава с враждебния си поглед.
— Пропуснал съм да го направя. — Уил ме съпровожда до една от градинските маси и ме представя на останалите: родителите на Зендър, няколко лели и чичовци и още братовчеди. Всичките несъмнено ловци. Освен тези под тринайсет години. Не мога да си представя наскоро проходилия малчуган със сока със сламка или ухиленото седемгодишно хлапе как ловуват. Или поне на този етап.