Те всички ме поздравяват, оглеждайки ме със същия хищен поглед, който видях в очите на бащата на Уил. Докато ядем, съм подложена на канонада от въпроси. Къде живея? Откъде идвам? С какво се занимават родителите ми? Имам ли брат или сестра? Спортувам ли? Сякаш съм на интервю. Господин Рътлидж изглежда най-заинтригуван от факта, че тичам… И че съм пробягала десетте километра до дома им.
— Тя е и доста бърза — добавя Уил почти неохотно, сякаш съзнавайки, че светският разговор е нещо задължително, въпреки нежеланието му да участва в него.
— Наистина ли? — казва мистър Рътлидж, повдигайки вежди. — Бягането на дълги разстояния изисква голяма издръжливост. Винаги съм се впечатлявал от хората, които притежават такива способности.
По време на разговора Зендър ме изучава през масата, мълчаливо и съсредоточено. Уил, който седи от едната ми страна, ми вдъхва известно спокойствие. Облекчение ми носи и машината, пръскаща миниатюрни хладни капчици вода, които подхранват кожата ми.
След като приключваме с обяда, лелите на Уил тръгват към кухнята за десерта. В този момент виждам своя шанс и скачам да помогна. В кухнята се измъквам с извинението, че трябва да използвам тоалетната.
Качвам се по стълбите, които гледат срещу входната врата. Маратонките ми тихо сноват по червената пътека. Отварям вратите една след друга и надниквам във всяка от стаите, докато най-накрая намирам тази на Уил.
Дори и да не бях усетила уханието му, с което беше пропита, пак щях да се досетя, че тази стая с дървена ламперия е неговата. На нея и липсва студената подреденост на останалите стаи. Леглото е оправено, но иначе всичко друго подсказва, че в тази стая живее някой. Нощната масичка е отрупана с книги и списания. Учебникът му по литература лежи отворен на бюрото, а до него е отворена тетрадка с наполовина написано есе. Там има и фотография в рамка на жена със златистокестенявата коса на Уил и аз знам, че това е майка му, защото виждам него в усмихнатото й лице.
Отмествам поглед, отварям килера и съзирам коша за пране под окачените над него дрехи. Започвам да ровя вътре и малко по-късно изваждам окървавената блуза с въздишка на облекчение. Стисвам я в треперещите си ръце и затварям вратата на килера. Вената на шията ми трескаво пулсира. Какво да правя с нея сега?
Докато оглеждам внимателно коридора, ми хрумва да скрия блузата някъде навън, може в храстите до улицата, откъдето по-късно мога да я взема, след като се измъкна оттук. Премислям бързо плана си, докато бързам надолу по коридора, доволна от себе си, но все още предпазлива. Откриването на блузата се оказа донякъде прекалено лесно.
Постепенно до слуха ми достига звук — глухи стъпки, които се изкачват по стълбите.
Обзема ме паника. Вмъквам се в най-близката стая и затварям вратата след себе си с тихо изщракване. Улавям резето на вратата и напрягам слух, за да чуя и най-лекия шум от другата страна. Сподавям пристъпа на френетичен ужас и на няколко пъти си поемам бързо въздух в опит да охладя белите си дробове. Да се преобразя точно в този момент би бил най-лошият сценарий.
Вторачила съм поглед във вратата, като че ли мога да видя през нея какво има от другата страна. Освобождавайки резето, отстъпвам крачка назад, после още една. Очите ми, без да мигат, са все така приковани във вратата, докато усуквам блузата в ръцете си. Сякаш бих могла някак да я убия, да спра съществуването и. Ако можех да се преобразя и да я изгоря, превръщайки я в пепел, без да задействам някоя противопожарна аларма, бих го сторила.
Минава известно време, без да влезе никой, и раменете ми малко по малко се отпускат. Вече дишайки по-леко, оглеждам стаята, в която се намирам.
И ужасът се стоварва върху мен с пълна сила. Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат в различни посоки е главозамайваща скорост.
Навсякъде около мен виждам… драконова кожа. Бюрото, абажурите на лампите, мебелите. Всички тези неща са тапицирани с плътта на моя вид. В гърлото ми се надига гняв.
Коленете ми поддават и се олюлявам. Пресягам се към един стол, за да се подпра на него, и след това отдръпвам ръката си с болезнен стон. Изпускам блузата, взирайки се с ужас в блестящата черна тапицерия, която докоснах — кожа на оникс, шокираше позната с нейните преливащи се нюанси на лилавото. Баща ми изплува в ума ми. Възможно ли е…