— Това твоя…? — обръща се Зендър към Уил с намерението да го попита дали кръвта е негова, но думите остават недоизказани. И после се завърта рязко към мен, тъмните му очи проблясват.
Потръпвам объркано, несигурна какво точно се случва в главата му.
След това Зендър се обръща отново към Уил.
— Какво знаем за тази твоя малка приятелка? Да не си се разприказвал? Или да си издал семейните ни тайни? Какво изобщо знаеш за нея?
— Не говори глупости! — просъсква Уил и едната му ръка се плъзва по моята, улавяйки дланта ми. В знак на подкрепа? Или е опит да възпре евентуално мое избухване? — Грешиш… И освен това ти си този, който говори, без да мисли, така че си затваряй устата.
Греши за кое? Какво подозира Зендър? Гледам уплашено ту към единия, ту към другия, не разбирам какво се случва. Защо Зендър не е смутен от драконовата кръв по блузата на Уил? Защо не иска обяснение?
Уил поглежда надолу. Очите му изглеждат като стъклени, докато се взира в блузата в ръката си… Гледайки кръвта ми. Палецът му се плъзва по лилаво петно, почти с благоговение.
— Да не би да излизаш сам? Това ли е обяснението? — пита Зендър и тогава разбирам. Той обвинява Уил, че ходи на лов за дракони сам. — Баща ти знае ли за рисковете, които поемаш? По дяволите, Уил, мислиш се за голяма работа, но…
Останалите думи остават недоизречени.
Уил сграбчва Зендър за ризата.
— Млъквай!
Зендър ме поглежда мрачно и изпитателно над рамото на Уил. Не изглежда притеснен, че е разкрил твърде много. И съвсем основателно. Според него аз или знаех истината, или нямаше как да се досетя за нея, защото беше твърде невероятна.
Уил бутва Зендър към вратата, сякаш му е неприятно да се докосва до него.
— Ако нямаш намерение да се правиш повече на глупак, бих искал да сляза долу, за да опитам браунито на майка ти. А ти, Ясинда? Ти искаш ли брауни? — Абсурдно баналният въпрос е зададен грубо, сякаш нямам никакъв избор. Уил просто слага край на този разпит.
Кимвам безмълвно, мислейки си само, че това далеч не е приключило. Зендър видя кръвта. Моята кръв. Дори и да не знае още, че е моя. И Уил също я видя. По гърба ми полазват тръпки, защото той няма как да не знае.
Зендър промърморва нещо и тръгва към вратата, но сетне се спира и се вторачва в мен със зловещ блясък в очите. Едва се сдържам да не побягна, драконовият ми инстинкт се събужда.
Уил застава близо до мен. Близостта му ми вдъхва смелост, успокоение, от което толкова отчаяно се нуждая в този момент.
— Върви, Зендър. Ние ще дойдем след малко.
Зендър напуска стаята с гневни крачки.
Заставайки срещу мен, Уил минава направо на въпроса:
— Коя си ти?
Спомням си за нас двамата в планините, нежността на лицето му, докато ме гледаше в драконовия ми вид. На път съм да му кажа истината, но преглъщам думите си. Няма да допусна тази грешка. Нямам право да правя такова признание. Нито пък това е правилното място. Има и други неща, за които трябва да мисля, освен за себе си.
— Не знам какво имаш предвид.
Той се взира в мен продължително, преди да извърне глава, оглеждайки бързо стаята с отвращение. Очите му притъмняват до цвета на сумрачна гора и аз знам какво той вижда в този момент. Същото каквото виждам и аз. Останки от мъртви дракита.
След това свежда поглед към блузата в ръката му.
— Носех тази блуза, когато нарани ръката си. Това е твоята кръв. — Той държи блузата в пространството между нас, нямо доказателство, което не мога да опровергая.
Мълча… Какво бих могла да кажа в своя защита?
— Съществува само един начин човек да има такава кръв — добавя Уил.
Опитвам се да скрия учудването си. Човек може да има драконова кръв? Как е възможно това?
— Енкрос ли си? — пита той. — Как иначе би могла… — Гласът му заглъхва и след това той поклаща бавно глава, изглежда пребледнял.
Навлажнявам устните си.
— Какво е енкрос? — Може би си въобразявам, но гласът ми като че ли леко потреперва, когато задавам въпроса, чийто отговор вече знаем.
Уил се взира в мен. Сякаш очаква признание. Проницателният му поглед ми подсказва, че не се е хванал. Той знае, че крия нещо. И доказателство за това е блузата в ръцете му. Сега е съвсем близо до мен, неумолимо близо, наблюдава ме изпитателно, решен да получи своите отговори.