— Хайде, Ясинда. Не е възможно да имаш такава кръв и да не знаеш това. — Зениците на окото му потъмняват, изглеждайки неподвижни и черни като мъртва вода през нощта. — Кажи ми. Какво си ти?
Опитвам се да го заобиколя.
— Трябва да тръгваме…
Той произнася името ми рязко, препречвайки пътя ми. Не мога да мина покрай него, няма как да избегна това.
Притисната в ъгъла като заек, аз чувствам пулсиращата вена в гърлото си, която сякаш всеки момент ще разкъса горящата ми кожа.
Нямам какво да кажа. Той знае твърде много, разбира твърде много… Не мога да измисля никакво логично обяснение.
Затова правя единственото нещо, което мога, за да спра въпросите му.
Улавям лицето му в двете си ръце и го притеглям към моето. Той е неподвижен в първия момент, когато устните ми докосват неговите. Кожата му е като топла напечена от слънцето скала под дланите ми. И след това отвръща на целувката ми.
Задъхан ме притиска към себе си. Ръцете му ме обгръщат. Сгушвам се в прегръдката му, моята мекота среща твърдите линии и ъгли на тялото му. Сякаш сме две парченца от пъзел, които току-що са съвпаднали едно в друго.
Боря се с нарастващата топлина, с усилващите се вибрации дълбоко вътре в мен. Тогава го чувам — мъркането в гърлото ми. Звук, свойствен за драконите. И определено нечовешки.
Рискувам още малко, открадвам още няколко мига, забравяйки защо потърсих тази целувка, забравяйки всичко, освен усещането за устните му върху моите, освен вкуса му, сладостен като мъглив вятър. Дланите му върху гърба ми ме притискат толкова силно към него, сякаш иска да се слеем в едно, да останем съединени завинаги.
Не мога да рискувам повече.
Не и сега, когато белите ми дробове са изпълнени с пара и кожата на лицето ми е изпъната и болезнена в тази стая на смъртта.
Отдръпвам се задъхана.
Той също трепери. Ръцете му са във въздуха, протягат се към мен. Изглежда леко замаян, светлокафявите му очи са толкова тъмни, че зеленото е почти изчезнало в тях. Сдържам дъха си, убедена, че всеки момент ще ме привлече отново към себе си, и се надявам да го направи. Надявам се, че ще го стори вместо мен. Тогава ръцете му се отпускат до тялото му. Той ме поглежда студено, сякаш съм нещо изгубено за него, откраднато.
— Да вървим за десерта — казвам задъхано, устните ми са изтръпнали, цялото ми тяло гори и кипи от живот като миналата нощ на предната седалка в колата му. Чувствам се опиянена и ликуваща, също както когато се рея във въздуха и мъглите, усещайки вятъра в лицето си.
Побързвам да изляза от стаята, преди да изгубя самоконтрол и да го целуна отново… Или преди да продължи с разпита си. Той все още държи блузата си, но решавам, че лошото вече е станало.
Докато слизаме по стълбите, думите му отекват в ушите ми: „Има само един начин човек да има такава кръв“.
Как? Как е възможно драконова кръв да тече във вените на човек? Никога не съм чувала такова нещо. Има ли това нещо общо с енкросите и техните ужасяващи практики? Това като че ли е единствената възможност, но аз просто не знам.
Осъзнавам, че както Уил не знае много за моя вид, аз знам още по-малко за неговия свят… И копнея да науча повече. Всичко. Защото от това знание може да зависи живота ми.
16
В понеделник вървя по един празен коридор, радвайки се на всеки момент, в който съм далече от шумната тълпа. По стените са окачени плакати, които пърпорят под напора на течението като нощни пеперуди, чиито криле са забодени с карфица. Климатикът мърка като спящ звяр някъде в търбуха на училището. Приглушени звуци се чуват от класните стаи, докато стъпките ми отекват ритмично по старите плочки.
Това е приятна промяна. Кен с очичките на невестулка разговаря с мен в часа по английски, въпреки че мисис Шулц го заплаши да го накаже. Тя никога не изпълнява заканите си и всички знаят това. В нейните часове класната стая е като истински зоопарк.
В прайда ние никога не си позволявахме да се държим непочтително към учителите си. Не и когато учителят ти по естествени науки е един от най-старите оникси. Или учителят ти по музика е сладкопоен дракон, който може да разбие стъкло със силата на гласа си.
Спирам се до една чешма и отпивам жадно, обичам успокояващата хладина, която докосва устните и езика ми и се стича надолу по гърлото ми. В края на коридора се блъсва врата на шкафче и неволно подскачам. Изправям се и избърсвам водата, която се стича по брадичката ми с опакото на ръката си, виждайки как едно момиче се отдалечава от шкафчето си с учебник в ръка.