Въздъхвам разтреперана. През целия ден се чувствам на тръни, всъщност през целия уикенд — откакто бях в къщата на Уил. Сякаш очаквам всеки момент върху мен да се спуснат хайка ловци.
И едва ли би могло да бъде иначе. Бях хваната в онази стая… държейки изцапаната с кръв блуза… и като по чудо се измъкнах, без да дам каквото и да е обяснение на Уил или Зендър.
Зендър е подозрителен, но няма голям шанс да узнае истината. Или поне успях да убедя самата себе си в това. Ако мислеше, че съм драки — или дори допускаше, че бих могла да бъда такава — той никога нямаше да ме остави да изляза от онази стая жива.
С Уил е различно. За него връзката между блузата и мен е съвсем очебийна. И ако за момент допусне възможността, че дракитата могат да се преобразяват, той ще стигне до истината.
Спирам се пред вратата на женската тоалетна, откъдето се разнасят тихи забързани гласове и приглушен смях. Едно момиче излиза, препъвайки се, с пламнало лице и очи, блестящи като стъкло, докато се опитва да приглади разрошената си коса.
— О! — изчуруликва тя, щом ме вижда. Сетне слага ръка на устата си, сякаш уплашена, че е размазала червилото си. Въпреки че не носи червило. Или поне вече не.
На крачка зад нея съглеждам чифт познати тъмни очи, които се спират на мен. Разбирам какво се случва и изплашена бързо отстъпвам крачка встрани, за да могат да минат.
Момичето хваща Зендър за ръката и го повлича след себе си, сякаш няма нищо необичайно в това едно момче да излиза от момичешката тоалетна.
— Хайде, Зендър — казва тя с кикот. — Да се връщаме в час.
— Здравей, Ясинда. — Той минава бавно покрай мен, при което тялото му се докосва до моето. Струя от въздух излиза със свистене през зъбите ми.
Гърлото ми се стяга. Връщам се мислено към спомена за блузата с моята кръв в ръцете на Зендър. Той държеше доказателство за това каква съм в действителност и дори не го знае.
Кимвам едва-едва в отговор на поздрава му. В ума ми бушуват страх и паника. Страх, който се боря да отблъсна, дори докато свивам пръстите си в юмруци, готова да се защитя. От белите ми дробове се надига дим, който изгаря гърлото ми и разширява дихателната ми тръба.
— Хайде, Зендър. — Момичето го дръпва по-силно за ръката, поглеждайки ме свирепо, очевидно недоволна от това, че съм отвлякла вниманието му.
— Ще се видим в класната стая, Ясинда. — Той изрича името ми, сякаш го вкусва. — Ще седнеш ли при нас днес?
Поклащам глава.
— Ще седна при Катрин.
— Защо, страх те е да дойдеш при нас ли? — пита той, ухилен.
Момичето също се засмива, но по объркания израз на лицето й разбирам, че не е схванала шегата.
— Не ме е страх от нищо — отвръщам дръзко, но това е само отчасти вярно.
— Така ли? — Той се навежда към мен. Намирам смелост да не отстъпя назад, възпирам надигащия се огън в гърлото си и импулса да се преобразя. Въпреки че това би било нещо, което си струва да се види — а може би трябва?
Отпускайки ръка върху рамото на момичето, той се обръща и ме оставя да стоя пред вратата на тоалетната.
Ням ужас ме обзема, докато го гледам как крачи високомерно по коридора. Споменът за отчаяния ми полет през покритите със сняг планини проблясва в ума ми. Мускулите ми горят, докато се връщам мислено към лудешкия ми безнадежден бяг през гората, болезненото чувство на паника.
За момент аз съм отново там и ловците са по петите ми. Тялото ми е обгърнато от влажния планински хлад. Болка пронизва крилото ми, разкъсвайки мембраната. Минаха дни, преди раната да зарасне и болката да утихне. Споменът е отчетлив в паметта ми и аз съм решена да го запазя такъв. Зендър е част от този спомен. Но също и Уил!
Може би това е нещо, което съм си позволила да забравя.
А не е трябвало. Не мога да го допусна. И въпреки че все още усещам сладкия му вкус върху устните си, аз се заклевам никога повече да не забравям това.
В седмия час седя на стола си в очакване те да влязат в стаята. Катрин е до мен и ми разказва за някаква група, която щяла да идва в града идния уикенд. Тя и Брендън смятали да отидат на концерта и искали и аз да отида с тях. Замислям се за тълпите и за съкрушителните миризми и звуци и промърморвам някакво извинение. След това не казвам нищо друго, защото предусещам идването на Уил.