— Няма да ги продам тук.
— Ами къде?
Тя се обръща към огледалото. Слага си червило, което изглежда като кървяща рана на фона на бледото й лице.
— Ще помоля за няколко дни отпуска. Ще ги продам някъде другаде. Далече оттук. Ще бъдем в безопасност.
Мама винаги има правилните отговори — само тези, които искам да чуя.
Сплитам пръсти, опитвайки се да успокоя трепери нето на ръцете си.
— Ти. Не можеш.
Тогава тя ме поглежда. Застава с лице към мен име поглежда с огорчение в очите.
— Не можеш ли да разбереш, Ясинда? Трябва да направим това.
Спокойствието й е влудяващо… И ме кара да се чувствам още по-самотна. Тъжна. Безполезна. Сякаш иска да ми внуши, че трябва да съм по-добра дъщеря. Такава, която разбира, че тя просто се опитва да ми помогне.
Но аз не съм такава. Не разбирам. Никога не мога да бъда тази дъщеря, колкото и да се старая. Не и докато тя се опитва да убие част от душата ми.
17
На следващия ден нито мама, нито аз споменаваме нещо за продажбата на камъка. Глупаво е, но аз тая малката надежда, че мълчанието по този въпрос може да я накара да забрави за намерението си.
Докато тя и Тамра чакат пиците ни в „Чъбис“, славеща се като най-добрата пицария в Чапарал, аз отивам малко по-надолу, за да избера филм за вечерта. За предпочитане комедия. Нещо, което да ме разсее.
Случва се на връщане.
С диска в ръката пресичам улицата малко преди „Чъбис“, когато бивам грабната и завлечена в тясно оградено пространство между две бетонни стени, усещайки в ноздрите си силната миризма на близката боклукчийска кофа.
Боря се, изпускайки дим, усещайки огъня, който се надига в гърлото ми. Извивам глава в опит да се завъртя с лице към нападателя си, за да го превърна в купчина кости и пепел.
— Спри!
Веднага разпознавам ниския хриплив глас и никак не съм изненадана. Дълбоко в себе си знаех, че ако прайдът ни проследи и ни открие… той ще бъде този, който ще ги води.
Той леко ме раздрусва.
— Приключи ли? Няма да ти позволя да се обърнеш докато не ми обещаеш, че няма да ме изпепелиш.
— Не съм сигурна, че мога да ти обещая това — казвам през смях, все още задъхана.
След известно време големите ръце около раменете ми се отпускат. Изтръгвам се от тях и се обръщам.
— Здравей, Ясинда — казва той, сякаш срещата ни тук е най-естественото нещо на света.
На очите ми им трябва повече време да възприемат онова, което вече знам. Втренчвам се в него. Подобен на издигаща се стена. Близо два метра висока. Бях забравила за ръста му. За внушителното му присъствие. Някак с времето и разстоянието, тук в човешкия свят той се беше смалил в ума ми. И сега отново осъзнавам защо именно той е водачът на нашия прайд. Отстъпващ единствено на баща си.
— Как ни откри, Касиан?
Той кимва леко глава. Виолетово-черни кичури се спускат по раменете му.
— Мислеше, че няма да успея ли?
— Не знам защо е трябвало да си правиш труда.
— Така ли?
— Защо просто не забрави…
— Не мога да го направя.
— Защото така ти заповяда баща ти — просъсквам аз.
Петна с цвят на въглен пробягват под смуглата кожа на Касиан, драконовата му плът всеки момент е готова да се появи.
— Не съм тук заради баща ми или прайда.
Докато виолетово-черните му очи се взират в мен, осъзнавам, че това е самата истина. Разбирам какво иска да ми каже. Той е тук заради себе си.
Изправям гордо глава.
— Ето какво, Касиан — не смятам да се връщам у дома. — Най-малкото не и по този начин. Нямаше да позволя да бъда завлечена обратно.
Той реагира на това като типичен мъжки дракон. Лицето му се сковава, носът му става на остри бразди, кожата му просветва и потъмнява. В един момент е черна драконова кожа, а в следващия човешка.
Подготвям се за евентуално нападение, свивам пръстите на краката си. От носа ми излиза пара като топъл дъх в зимен ден.
Той може да е по-силен, но аз не съм беззащитна. Касиан знае това, разбира се. И именно затова е тук. Той ме иска заради онова, което умея.
Изучава ме, обмисляйки ситуацията.
— Готов ли си за това? — предизвиквам го аз.
— А ти? — отвръща той.
Готова ли съм да го изпепеля с едно-единствено дихание? Въпреки гневния му поглед, той е част от миналото ми, един от вида ми, от нашето наследство, с което майка ми беше решила да се разделим завинаги.