Той е приковал поглед в мен. И в този момент става тихо. Врявата около нас заглъхва и се превръща в далечен неясен шум. Сами сме.
18
— Да се махаме оттук. — Гласът му разваля магията. И отново дочувам звуци. Дисонантният оркестър. Стотици крещящи гласове. Неприятната миризма. Замайването се връща. Гледам налудничавата въртележка от лица. Момичето със зелените шини ме зяпа с широко отворени очи. На лицата на приятелките й е изписан подобен шок.
Кимвам с готовност. Изведнъж вече не е от значение, че не трябва да бъда с него. Просто трябва да избягам от този салон.
Уил ме води за ръка надолу покрай скамейките. Топлите му пръсти са вплетени в моите. Чувството е хубаво, сякаш отново съм в безопасност. Стъпките му са уверени, докато вървим към края на скамейките. Заобикаляме закъснелите. Минаваме покрай Катрин, която ме сграбчва за китката.
— Къде… — Гласът й заглъхва, когато вижда Уил. Тя произнася беззвучно думи, които не успявам да разбера.
Продължавам, теглена напред.
— Хей, Уил.
Ангъс маха с ръка от една от горните скамейки, викайки Уил да седне при него. Не виждам Зендър, вероятно е в тоалетната с някое друго момиче.
Уил поклаща глава към Ангъс и стисна по-силно ръката ми.
Стигаме до средата на салона, където седи Тамра. Извръщам глава и я виждам как се изправя, мрачно намръщена. Кехлибарените и очи преливат от безпокойство, което остава непонятно за мен.
След това погледът и се насочва към танцуващите мажоретки. И тогава ме осеня прозрение. Разбирам защо гледа към тях точно в този момент. Не трябва да поглеждам натам, но го правя. И срещам погледа на Бруклин. Лицето й е пламнало и знам, че това не е от физическото усилие.
В следващия момент я изгубвам от погледа си. Уил бутва тежката двойна врата. Когато тръгваме по коридора, врявата постепенно заглъхва. Все още усещам равномерното бумтене на оркестъра, което преминава през стените и тътне в тялото ми.
— Къде отиваме? — питам.
Уил продължава да върви с широки крачки.
Тегли ме след себе си, докато стигаме навън и поемаме по един покрит пасаж. Въпреки сянката, която той предлага, сухата палеща жега е все така непоносима.
— Има ли значение? — Уил ме поглежда през рамо с блестящите си очи, които сега са някак топли и напрегнати. Стомахът ми се свива.
Не — казвам си, — няма значение. Не ме е грижа къде отиваме. Всякъде другаде е по-добре оттук. Всякъде другаде, стига да съм с него.
Връщаме се в главната сграда и Уил ме повежда по едно стълбище на юг, далече от спортния салон, където са всички.
Захлопването на вратата след нас отеква продължително по стълбището. Имам чувството, че се намираме в някаква тясна капсула, запечатана в земята. Откъснати от всички и всичко. Последните двама души на земята.
Уил пуска ръката ми и сяда на едно стъпало. Последвам примера му и се настанявам едно стъпало по-надолу, твърде стеснителна, за да се осмеля да седна до нето. Бетонът под мен с твърд и студен. Стоманените пръчки на перилата се врязват в гърба ми.
Обикновено избягвам тесните, душни стълбища, предпочитайки откритите пасажи в средата на училището, които свързват първия и втория стаж. Въпреки че така стигам по-бавно до класната си стая.
Но сега, когато съм с Уил, това не ме притеснява особено. Мога да понеса усещането, че съм затворена.
— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казвам тихо и сплитам пръсти около колената си, поглеждайки към него.
— Да. Изглеждаше малко пребледняла.
— Не се чувствам добре сред тълпи. Май винаги е било така.
— Може да си навлечеш проблеми — предупреждава ме той, взирайки се в мен по онзи странен жаден начин, сякаш разнищва душата ми. Сетне докосва с пръст долната си устна. За част от секундата очите му изглеждат странни. Някак различни. Блестящи ириси и малки тъмни зеници. Почти като на драки. Премигвам, за да проясня зрението си. Очите му отново са нормални. Просто въображението ми се е развихрило. Вероятно пренасям липсващия си дом, Лазур и всичко останало върху него. — Този род събирания са задължителни — продължава той. — Много хора те видяха да си тръгваш. Включително и учители.