— Ей, Рътлидж — казва едно от момчетата и ни оглежда с противна усмивка, самодоволно и многозначително.
Уил кимва мрачно.
Седим като окаменели, далече един от друг, докато те слизат, трополейки, по стълбите. Вратата по-долу се отваря и затръшва. Отново сме сами.
— По-добре да тръгваме. — Уил се изправя.
Аз също ставам, отблъсквайки се от перилата, с изтръпнали крака.
— Вече по-добре ли си?
— Разбира се — отвръщам, надявайки се да звуча непринудено и безгрижно. — Това все пак беше просто целувка.
Лицето му е безизразно.
— Имах предвид онова, което се случи в салона. Вече не ти е зле, нали?
— О — казвам аз. — Не. Добре съм. Благодаря.
Той извръща поглед от мен и тръгва надолу по стълбите. Следвам го неохотно, без да имам никаква представа какво ни очаква. Звънецът бие точно когато стигаме площадката на стълбището.
— Събранието е свършило — казва Уил. Коридорът все още е пуст, но няма да е за дълго. — Имам английски — добавя той.
Аз скръствам ръце пред гърдите си, сякаш ми е студено. И треперя, въпреки жегата.
Драконът в мен го харесва твърде много, за да стои скрит. И колкото и да се опитвам, не мога да се контролирам, когато съм с него. Няма да се заблуждавам повече за това. Нямам право да излагам прайда на опасност. Дори и за да съхраня моето драки. Не искам също да рискувам да видя презрението в очите му, ако научи каква съм. Да не говорим какво ще стори семейството му с мен, ако бъда разкрита. А що се отнася до Касиан… той е някъде там. Чака. Наблюдава. Може да се появи по всяко време. Но двамата с Уил не трябва никога да се срещат.
Кимвам, усещайки болка в свитите си гърди.
— А аз испански. — В другия край на сградата. — Доскоро — добавям, макар това да е само празно обещание.
Коридорът постепенно оживява. Изпълва се с ученици, които затръшват вратичките на шкафчетата си. Гласовете им ми се струват по-гръмки, движенията по-бързи, миризмите по-силни.
Уил стои пред мен, гледайки ме така, сякаш иска да ми каже нещо. Очите ми обаче го спират, казват му да мълчи. Какъв би бил смисълът?
Трябва да сложа край на това завинаги… Дори това да означава да напусна този град без мама и Тамра. Те и двамата са ми врагове. Уил и Касиан.
В ума ми вече всичко е решено. Когато Касиан се върне, ще замина с него.
Уил поклаща глава и ме поглежда намръщено.
— Не можеш да бягаш повече от мен. Ще се видим по-късно — казва той с решителни нотки.
Усмихвам се тъжно. Защото съм готова да бягам вечно, ако се наложи. Най-малкото мога да избягам там, където никога няма да ме намери. Учениците минават покрай нас като рибен пасаж. Обръщам се и изчезвам по течението.
19
— Какво беше всичко това? — пита Катрин, озовавайки се до мен в класната стая.
Опитвам да й отговоря с невинен, празен поглед, но тя просто хвърля на чина тетрадката си и копие от романа „Да убиеш присмехулник“ и ме поглежда в упор.
— Хайде, разказвай. Мислех, че си го преодоляла вече.
— За какво говориш? — Опитвам се да спечеля време, докато търся някакво обяснение. Тя заслужава такова. Не си бях спечелила много приятели в този град. Само Катрин и Бърнард. И в следващия момент осъзнавам с болка, че те ще ми липсват, когато си тръгна.
— Ъ-ъ… за събранието? — Тя поклаща глава, при което палавите кичури на бретона й заиграват. — За теб. За Уил. Цялото училище ви видя. Сещаш ли се?
— О! — Поглеждам към вратата, надявайки се той да не се появи точно в този момент, когато говорим за него. — Не се е случило нищо особено. Уил видя, че ми е зле, и ми помогна… — Гласът ми заглъхва. И след това трогателно свивам рамене.
— Виж ти! — казва тя с подигравателна сериозност. — Ясно, разбирам. И това, че се натискахте на стълбището е просто неговият начин да се увери, че си добре?
Примигвам бавно. Направо страхотно. Сега всички многозначителни погледи, които срещнах, намират обяснение.
— Новините пътуват бързо — промърморвам аз.
— Е, особено такива новини.
— Беше просто целувка.
— Хм. Е, това е повече, отколкото някое друго момиче е постигнало с него.
И въпреки че не трябва, сърцето ми радостно се разтуптява, когато чувам това. Навеждам глава, за да скрия усмивката си. Катрин ме сръчква игриво с лакът.
— О! Ти май го харесваш! Знаех си! Още от онзи първи ден. Хей, той не може да е толкова лош, щом те харесва. Поне има вкус. А Бруклин може да върви по дяволите…