— Шт! — Вдигам поглед напрегнато, усещам приближаването и го очаквам всеки момент да влезе.
Уил се появява на прага на вратата.
Само че не е сам. Братовчедите му са с него. Вечните сенки. Сърцето ми се свива.
Това не е Уил. Ни най-малко. Не е този Уил, който говори с мен на стълбището. Който ме целуна с такова безнадеждност, сякаш съм кислородът, от който се нуждаят дробовете му. Не и когато е в компанията на братовчедите си. Този Уил не може да бъде момчето, което вдъхва живот на моето драки. Дори вече не искам да бъде момчето, на което не мога да устоя. Глупаво и жестоко е да губя контрол над себе си, когато съм край него.
Така е по-добре. Хубаво е да го виждам с тях, за да не забравям, че е мой враг. Ще издигна стена между нас, докато Касиан дойде за мен и ме отведе от Чапарал.
Взирам се в ръцете си на масата, надявайки се да избегна момента, когато те ще минат покрай чина ми. Но гледайки надолу, виждам как обувките на Зендър се спират непосредствено до мен. Пауза.
— Здравей, Ясинда.
По гърба ми пробягват тръпки. Скръствам ръце пред гърдите си. Не ме е грижа, че погледът ми далеч не е добронамерен.
С ехидна усмивка Зендър се обръща към Уил:
— А ти няма ли да кажеш здравей, Уил?
Ангъс ме изучава така, сякаш изведнъж съм му станала интересна. Сякаш съм парче месо, което трябва да бъде огледано и претегляно.
— Ние вече се поздравихме — отвръща хладно Уил.
— Да. — Ангъс се подсмихва. — Чух за това. Не съм допускал, че е толкова забавна. Може би и аз щях да се позабавлявам с нея, ако знаех.
Катрин изсумтява нещо и понечва да стане. Сграбчвам я за ръката и я спирам, преди да направи нещо.
— Млъкни — изръмжава Уил.
Спомням си какво каза Уил за семейството си онази нощ в колата. Нарече ги „отрова“. Спомням си също онази стая и малките черни и червени знаменца, разпръснати по картата на Северна Америка — и лицето на Зендър, когато ме хвана там.
Ангъс се засмива отново, устата му изглежда огромна върху животинското му лице.
— Е — казвам аз, едва разпознавайки гласа си, който в този момент е плътен като меласа. — Не беше нещо чак толкова незабравимо. — Боли ме, когато изричам тази жестока лъжа, но се налага.
Зендър изглежда объркан и разколебан, поглеждайки ту към мен, ту към Уил.
Погледът на Уил се спира на мен изпитателно. За момент ми се струва, че виждам в него обида, но миг по-късно тя изчезна.
— Може би трябва да опиташ с някой друг Рътлидж. — Ангъс повдига гъстите си червеникави вежди.
— Не сте ли всички взаимозаменяеми? — питам аз. — Опиташ ли с един, опознаваш всички.
Той се намръщва, очевидно затруднен от думата „взаимозаменяеми“.
— Свиня — промърморва Катрин.
Стисвам ръката й предупредително.
— Никой не говори с теб, откачалко! — реагира Ангъс.
И на мен това не ми харесва. Не ми харесва сянката на обида, която преминава през лицето й, преди да успее да се овладее и да изглежда отново невъзмутима. Усещам дълбоко в мен да се надига познатият тлееш огън.
— Ох! — Катрин ме поглежда озадачено и дръпва ръката си. Забравила съм, че все още я държа и сега я пускам. Тя разтрива китката си и аз знам, че е почувствала покачващата се в мен топлина.
Страхотно! Най-напред без малко не се разкрих пред Уил, когато ме целуваше. А сега това.
Може би тази вечер е подходяща да отида отново на голф игрището.
— Заемете местата си — извиква мистър Хенк отпред.
Ангъс тръгва към дъното на стаята. Зендър ме изучава за кратко с демоничните си тъмни очи, преди да го последва.
Уил не се помръдва, гледайки ме така, сякаш очаква да направя нещо. Или да кажа нещо.
— Предполагам, че не искаш да седна до теб.
Извъртам глава. Не мога да кажа нищо повече, не мога да произнеса друга грозна лъжа. Без да вдигам поглед, го чувам да се отдалечава. Чувствам как присъствието му стана по-малко осезателно.
— О! — ахна Катрин с глас, изпълнен със страхопочитание. — Ти току-що отблъсна Уил Рътлидж!
Свивам рамене, борейки се с мъчителната бучка в гърлото ми, която не ми позволява да говоря.
— Добре ли си? — пита тя.
— Защо да не съм? Той не е мой тип.
Поглеждам през рамо и го зървам да седи прегърбен между братовчедите си. Те говорят, но не и Уил. Той се взира през прозореца и погледът му се е зареял някъде навън.