Изразът на лицето му ми напомня по някаква причина за мама. За Тамра. За това как те се чувстваха, когато живеехме в прайда. Като в капан. Постоянно търсещи изход.
Усещам стягане в гърдите си, сякаш там има някаква плътна безформена буца. Наказание, което той не заслужава.
— Какво означаваше това? — изстрелва Тамра в момента, в който заставам до нея на тротоара. Майка ни е на известно разстояние по-надолу и се приближава бавно към нас.
— Би трябвало да знаеш. Този салон, тълпата… — Потрепервам, присвивайки очи срещу сиянието на пустинното слънце. Горещ вятър повдига косата от раменете ми. Тя прошумолява, суха и повехнала като слама.
Очите и проблясват и аз усещам, че през цялото време е очаквала този момент, за да се нахвърли срещу мен.
Кръвта ми закипява в пристъп на гняв. Защото тя по-добре от всеки друг би трябвало да знае какво щеше да се случи, ако бях останала там. Макар и загубила своето драки, тя е наясно с нещата. Ние имаме една и съща история. И двете произлизаме от дракони. Дракони, които са управлявали земята и небето преди хилядолетия. Как бих могла да издържа в онзи затвор? В препълнен салон с пронизващи звуци и грубо човешко множество?
— Знам само, че губиш контрол над себе си. Особено когато си с Уил Рътлидж. Мислех, че си взела решение да стоиш далече от него.
Опитвам се. Макар това да ме убива. Опитвам се. Но не изричам това на глас.
Вместо това си мисля за всичко преживяно с него, за което тя изобщо не подозира, и за момент се изпълвам с мрачно задоволство.
— Ако толкова се притесняваш, кажи на мама — подхвърлям предизвикателно, знаейки, че няма да го направи.
— За да ни повлече към някой друг град?
И всъщност точно това е, което я безпокои. В отговор свивам рамене.
Тя стисва силно устни и тръсва съвършената си глава.
— Не мисля, че ще го направя — добавя Тамра.
Поглеждам назад към редицата автомобили. Колата на мама е вече съвсем наблизо. Слънчевите лъчи се сипят безмилостно върху главата ми и аз се повдигам нетърпеливо на пръсти.
Стисвам каишките на раницата си и питам, преди да успея да се сдържа.
— Интересува ли те въобще какво ми струва да бъда тук?
Тя накланя рязко глава, докато се взира в мен.
— Сякаш теб някога те е било грижа за мен през всичките онези години в прайда!
Разбира се, че ме е било грижа. Нямаше да отблъсквам Касиан толкова упорито, ако не беше така. Касиан ми беше приятел. Е, най-вече на Тамра, но също и мой. Онова, което ни свързваше, беше вечно и непоклатимо като заобикалящите ни планини. Аз можех да се науча да го харесвам. Но не го сторих. Отказах да причиня това на Тамра.
— Какво трябваше да направя? Прайдът беше нашият дом — напомням й аз.
Ноздрите й се разширяват и виждам в очите й болка.
— Твоят дом. Никога не е бил мой. Аз винаги съм била аутсайдер там и през цялото време бях принудена да гледам как Касиан те ухажва. Всички те обичаха. И искаха да бъдат твои приятели, гаджета, всичко…
— Никога не съм искала това. Не съм искала Касиан да…
— Да, но го получи. В това число и него. И при това не защото си го заслужила. Не защото те обичаше. — Тя поклаща глава. — Знаеш ли, можех да преживея това, вие двамата да сте заедно… ако той те обичаше истински.
Тонът й съдържа намек, че това е най-невъзможното нещо. Нелепа шега. Вдигам лице нагоре, сякаш да уловя някакъв полъх на вятъра в поглъщащата жега, който би ми донесъл облекчение.
Но тя продължава:
— Хората се чувстват привлечени към теб не заради самата теб, а заради онова, което олицетворяваш. Първородната дъщеря печели всичко. И всекиго. Дори и татко. Вие двамата си имахте вашия малък клуб, достъпен само за членове. — Тя си поема дълбоко въздух през носа.
— Опитваш се да бъдеш жестока ли? — отвръщам аз. — Не мога да променя нищо от това. Не можех тогава. Не мога и сега.
Известно време тя мълчи. Когато най-накрая заговаря, гласът й е по-мек:
— Не можеш ли поне да се опиташ да свикнеш с онова, което имаме тук, Ясинда? — Част от искрите в кехлибарените й очи изгасват и когато виждам това, тя се изпълва с негодувание към мен, макар и не с омраза. Или поне не би искала да е омраза.
Поклащам глава, не знам какво да кажа. Съзнавам, че тя не иска да чуе истината, защото няма да й хареса. Не иска да чуе, че вече съм опитвала. За мен въпросът обаче не е дали тук ми харесва или не. Това не е нещо, което мога да контролирам. Но какво значение има от друга страна? Аз няма да съм тук още дълго. Защо тогава не й кажа каквото иска да чуе?