Выбрать главу

Качваме се в колата. Тамра на предната седалка, а аз отзад.

— Хей! Как беше днес в училище? — пита мама. Тамра не казва нищо. Нито пък аз. Въздухът е зареден с напрежение. Мама гледа ту мен, ту Тамра, докато излиза от паркинга.

— Толкова ли беше зле? — добавя тя.

Тамра изсумтява.

Чакам със затаен дъх дали ще каже нещо за събранието. За мен и Уил. Минават няколко секунди, без да се случи нищо. Въздъхвам леко с облекчение. Предполагам, че просто ужасно много иска да останем тук. Или съжалява за избухването си. Никой като нея не може да сдържа чувствата си. И доколкото я познавам, тя съжалява за спречкването ни.

Питам се дали би казала на мама, ако знае истината? Ако знае кой всъщност е Уил. Щеше ли това да промени нещо? Може би не. Сега тя е твърде фокусирана върху себе си и онова, което иска да получи. И аз не мога да я обвинявам за това. Защото правото е на нейна страна. Преди никога не е имало значение какво става с Тамра. И винаги съм се чувствала зле заради това. И тогава, и сега.

Но не и толкова зле, че да се отрека от себе си. Не и толкова зле, че да се примиря с неминуемата гибел на моето драки, ако остана тук, без да направя каквото и да е било. Имам достатъчно добро оправдание пред себе си. Защото когато замина, тя ще бъде свободна. Както и мама. Тъжна истина. Да знаеш, че тези, които обичаш, ще бъдат по-щастливи без теб.

— Ясинда? — пита пак майка ми.

— Страхотно — излъгвам аз. — Имах страхотен ден.

Защото те и двете искат да чуят именно това.

20

Почти сме у дома, когато мама ни съобщава голямата новина.

— Утре заминавам.

За момент съм стъписана, решавайки, че всички заминаваме. След това си спомням. Тя отива да продаде някой от скъпоценните камъни. Яркият кехлибар, който прилича на застинал огън.

Навеждам се напред, за да я погледна и да се уверя, че говори сериозно.

Как може да прави това? Как може да разиграва този театър, сякаш не разбира, че ми отнема част от мен, откъсвайки късче от сърцето ми и продавайки го на някой, който смята, че то е просто парче камък. Нещо ценно, но безжизнено. Мъртво.

— Тръгвам рано сутрин. Ще трябва да хванете автобуса. Планирала съм да се върна навреме, за да ви взема в петък следобед. Вече казах на мисис Хенеси и тя ще ви наглежда.

Стомахът ми се свива от мрачно предчувствие, от мъчителен ужас… Точно както се чувствах преди години, когато Северин се появи на вратата ни, за да ни съобщи, че татко е изчезнал.

— Мисис Хенеси? — Тамра сбърчва нос. Съдейки по това, че не пита мама защо заминава, тя очевидно вече знае причината. И не я е грижа. Само мен ме е грижа. Само на мен ми прилошава при мисълта за това…

— Къде отиваш? — настоявам да науча аз, защото трябва да знам истината. Като че ли това има някакво значение. И като че ли имаше някакъв шанс един ден да намеря камъка и да го спася, за да не бъде изгубен за вечни времена.

Мама мълчи.

— Къде ще го продадеш? — упорствам аз.

— Това е страхотно! — възкликва Тамра, ровейки за нещо в раницата си и сетне продължава с нехайство, което ме изважда от равновесие. — Може ли да се преместим някъде другаде? Но без да си сменяме училището, разбира се. О, и може би трябва да помислим за мобилни телефони? Доколкото знам, ние сме единствените в цялото училище, които нямат…

— Успокой се, Тамра. Не бързай толкова. — Мама я потупва по коляното. — Просто искам да живеем малко по-леко. И все още никъде няма да се местим. С парите смятам да ви купя нови дрехи… и нещата, които ще ти бъдат нужни, ако те приемат в отбора на мажоретките. И може би ще разредя малко смените си. Стойте си вкъщи няколко вечери. Предполагам, че ще ми липсвате. — Тя ни поглежда с обич и в очите й грее обещание. — Може дори да помислим за кола за вас двете.

Тамра надава радостен писък и се хвърля към мама, за да я задуши с прегръдка.

Кола? Семеен камък за кола? Голямо парче машинария, което ще изкара може би десет години? Това трудно можеше да се нарече добра сделка. Взирам се през прозореца, кипяща от гняв. Чувство на парещ яд стяга гърлото ми и не мога дори да продумам.

Колата, разбира се, ще е за Тамра. Тя изобщо не се шегуваше, когато по-рано каза, че в никакъв случай не трябва да карам кола. Аз и не мога. Светът би бил по-безопасно място, ако зад волана седнеше някои току-що проходил малчуган.