Сякаш знаейки, че черпя сила от него, майка ми ме дръпва назад, така че да не мога да го достигна.
Кожата ми крещи от болка и копнеж. Спускам се напред, жадувайки да го докосна отново.
— Достатъчно! Трябва да сложиш край на това. — Погледът на майка ми ме изгаря и аз си спомням как изглеждаше тя преди. Жива, бликаща от енергия. Може би камъните все още шепнат и на някаква част от нея. — Толкова щастлива можеш да бъдеш тук, трябва само да отвориш ума си за този нов свят.
— Да — промърморвам аз. — Може да се пробвам като мажоретка.
Тя накланя глава и ме поглежда строго.
— Няма нищо лошо в това.
Да. На нея това би й харесало. Ако можех и аз да бъда такава. Колко по-лесно би било всичко. Просто ако можех да съм като Тамра.
— Аз не съм Тамра, мамо! Аз съм драки…
— Не, ти си…
— Това е истинската ми същност. Ако искаш да убиеш тази част от мен, това означава, че искаш да убиеш самата мен. — Поемам си дълбоко въздух. — Татко разбираше това.
— И сега е мъртъв. Точно това го погуби.
Примигвам.
— Какво?
Майка се обръща, хвърля кехлибара обратно в кутията и аз решавам, че разговорът е приключил, но тогава тя ме поглежда отново и лицето й сякаш не е нейното. В мен се взира непознат, очите й са необикновено ярки и се стрелкат диво като на звяр, който излиза от прикритието на гората.
— Той си мислеше, че може да намери друг прайд, който да ни приеме. Такъв, който няма да очаква да пожертваме дъщеря си…
— Друг прайд? — възкликвам аз, отказвайки решително да повярвам на думите й. Общуването с други прайдове бе абсолютно забранено. Още от дните на Великата война, когато почти се бяхме изтребили едни други. — Татко не би направил това! — Възможно ли бе наистина да е допускал, че може да намери прайд, който не би го унищожил на място.
— Заради теб? Заради нас? — Тя се засмива горчиво, почти без глас. — О, да. Би го направил. Баща ти бе готов на всичко, за да те предпази, Ясинда. — Очите й стават студени. — И той го направи.
Тръсвам глава в отказ да приема чутото. Баща ми не е умрял заради мен. Това не е възможно!
— Вярно е — продължава тя, сякаш четейки мислите ми и аз знам, че ми казва истината. Ужасната, отблъскваща истина. Цялата треперя и болката е толкова силна, че почти не мога да дишам. Аз съм причината баща ми да е мъртъв.
Най-накрая успявам да си поема дъх.
— И ти смяташ, че аз съм виновна за това? Защо просто не го кажеш?
Очите й просветват гневно, преди да се свият отново.
— Никога. Обвинявам прайда.
Въртя главата си бавно ту в едната, ту в другата посока, сякаш съм под вода.
— Искам да се върна обратно — казвам аз, макар вече да не знам дали това е искреното ми желание. Просто искам да се махна от нея и да си спестя всичко онова, което ми казва. Общуването с нея ми струва твърде много. На косъм съм от това да й разкажа за Касиан, още сега. Но нещо ме спира. — Ти и Тамра можете да останете тук. Може би ще ви посещавам…
Тя тръсва гневно глава.
— В никакъв случай. Ти си моя дъщеря. Свързана си с мен.
— Свързана съм с прайда. Както и с планините и с небето.
— Няма да позволя да се обвържеш на шестнайсет!
Нима тя не вижда какво се случва? Всеки, който се опита да напусне прайда, го очакват единствено беди, болка и смърт.
— Те няма да направят това. — Касиан ми беше обещал. — Аз няма да го допусна…
Тя се изсмива презрително и нещо в гласа й ме изпълва с уплаха.
— О, Ясинда. Кога ще го разбереш най-накрая? Трябва ли да ти го кажа буква по буква?
Поклащам глава объркано и започвам да си мисля, че може би не е трябвало да се доверя на Касиан с такава готовност. Изведнъж ми се струва, че онази нощ пред „Чъбис“ е била толкова отдавна. Защо му повярвах отново?
— Знам, че искат да ме обвържат с Касиан… още преди да…
— Не е само това. — Тя пристъпва напред и сграбчва ръката ми. — Искаш ли да знаеш какви бяха плановете на прайда за теб?
Обзема ме студен ужас, дълбок и отблъскващ, но въпреки това кимвам.
— Ако не бяхме заминали, те щяха да отрежат крилете ти.
Освобождавам ръката си и отстъпвам панически крачка назад, клатейки глава… Не съм в състояние да направя нищо друго. Не, не, не. Нашият прайд не бе извършвал този варварски акт от поколения наред. Подрязването на крилете е древен способ за телесно наказание при дракитата. Да отнемеш на един дракон възможността да лети, е най-тежката присъда… а самото й изпълнение е ужасно болезнено.