— Те не биха ми причинили това — отвръщам дрезгаво.
— За тях ти си просто предмет, тяхна собственост. Скъпоценен материал за тяхното бъдеще. И затова биха сторили всичко, за да те задържат.
Виждам лицето на Касиан, спомням си сериозното му изражение. Не е възможно да ме е лъгал, не е възможно да е знаел какво ме очаква. Не е възможно да е искал да се върна и да ме подложат на това. Не е възможно! Не го вярвам.
— Това не е истина. Ти би ми казала по-рано…
— Казвам ти го сега. Те имаха много специални планове за теб, Ясинда. И затова не искаха да поемат никакви рискове. Особено след последния ти подвиг.
Сега сълзите се стичат по горещите ми бузи с почти съскащ звук.
— Казваш това, само за да не се върна обратно. — Гласът ми сякаш не е моят. Чувствата, които бушуват в мен, са толкова силни, че едва успявам да си поема дъх.
— Кога ще пораснеш, Ясинда? Вече не си малко момиче. Това е самата истина. И дълбоко в себе си ти го знаеш. Наистина ли искаш да се върнеш и да се подложиш на всичко това.
— Мамо — казва Тамра от прага на вратата. Тя се взира мен загрижено. Гладкото й чело е леко сбърчено, което ми напомня за времето, когато двете с нея бяхме малки момичета, готови на всичко една за друга. Неизменно едната от нас нощем се вмъкваше в леглото на другата, просто за да се увери, че е добре.
Този спомен притъпява за кратко ужасното ми усещане за самота. Просто съм смутена. Избърсвам с ръка мокрите си страни. Сълзите ме карат да се чувствам слаба и малка. Две неща, който едно драки не трябва да бъде.
Може би човешкото у мен е повече, отколкото си мислех.
Гласът на мама омеква и аз трепвам, когато докосна рамото ми.
— Не можеш да се върнеш, Ясинда. Никога. Разбираш ли това?
Кимвайки, аз навеждам глава. Оставям косата си да падне над очите ми, за да не вижда сълзите ми. Поражението ми. Защото знам, че не ме лъже. Всичко, което каза, е истина. Не мога да се върна в прайда.
В безизходица съм — и ако остана тук, и ако се върна. Нямам печеливш ход. Никога няма да бъда свободна.
Истината се стоварва върху ми с цялата си тежест. Жестока, остра болка прорязва лопатките ми.
Втурвам се покрай сестра ми, която стои на прага, и в бързината едва не се препъвам. Замаяна, я чувам да шепне нещо на майка ми. През ума ми пробягва въпросът дали тя също знае какво са ми готвили. И дали е знаела през цялото време. Касиан навярно е бил наясно, че баща му и старейшините са възнамерявали да ми отрежат крилете. Как е могъл да ме гледа в очите и да ме лъже толкова искрено? Изобщо ли не го е грижа за мен? За приятелството, което някога имахме?
Чувствам се засрамена и объркана… глупава. Убедеността ми, че никога не биха ме принудили да се обвържа твърде млада, сега изглежда нелепа, знаейки вече за намеренията им да ме осакатят по възможно най-жесток начин. Те са способни на всичко.
Превита на две, се хващам за корема и бутвам вратата на банята. Хвърлям се към тоалетната и изпразвам стомаха си, ридаейки, докато болезнените спазми разтърсват тялото ми отново и отново.
Разтреперана и изтощена, най-накрая спирам. Строполявам се на пода. Омаломощена. Безразлична. Облягайки се на хладната стена, заравям лице в двете си шепи и осъзнавам, че всичко, в което някога съм вярвала, всичко, за което съм си мислила, че е истина, не съществува.
Никога не мога да се върна у дома. Аз нямам дом.
Не знам колко дълго съм стояла на пода, когато чувам похлопване на вратата.
— Махай се — извиквам аз.
Изтощена от плач, слушам хрипливия звук на собственото си дишане.
Чувам гласа на Тамра през вратата, толкова тих и приглушен, че ми трябва време, за да го разпозная.
— Не се измъчвай, Ясинда. Ти нямаш никаква вина. Вярвала си им и това е съвсем нормално.
Вдигам глава и се вторачвам във вратата.
Тя знае? И се тревожи за мен?
Предполагам, че не трябва да съм изненадана. Тамра е моя сестра. И колкото и да сме различни, тя никога не ме е мразила или обвинявала за това, че остава аутсайдер за прайда. Вътре в себе си тя никога не ме е осъждала за Касиан. За това, че го спечелих без никакво усилие. Дори и сега, ако провалях живота и тук в Чапарал, тя пак не би ме корила.