Поемам си въздух и усещам приятната мускусна миризма на кафе. То ще й е нужно, за да я държи будна, докато шофира. Където й да отива, едва ли е наблизо, а не е мигнала цяла нощ.
— Бъди добра — прошепва майка ми, сякаш отново съм на шест. Тя казваше това всеки ден, когато ни изпращаше двете с Тамра на училище. — Обичам те. — Да, казваше и това.
С полуотворени очи виждам как сянката й се насочва към Тамра, която спи в леглото си. Устните на мама погалват бузата й. Още едно тихо сбогуване.
След това излиза. Отива да продаде семейното ни наследство. Част от душата ми, която може никога да не си върна.
Светлината в кухнята изчезва. Угасва като духната клечка кибрит. Ключалката на вратата щраква след нея. Устоявам на импулса да скоча от леглото, да изтичам навън, да я сграбча, да я спра, да се хвърля пред нея, умолявайки я да обича онази част от мен, която никога не е обичала у себе си.
Тамра се размърдва в леглото си и после отново потъва в безметежната забрава на съня.
След това тишина. Гробно мълчание. Само аз съм будна. Съзнаваща.
Сърцето ми кърви.
22
Изхвърчаме през вратата и тичаме по застланата с камъчета пътека покрай басейна. Без мама и нейните напомняния да побързаме, ние, разбира се, закъсняваме. Отново.
Вчера вечерта тя обеща да се върне навреме, за да ни вземе днес от училище. Добре поне, че няма да се налага повече да взимаме автобуса. Мразя миризмата на изгорелите газове, които винаги успяват да проникнат вътре.
Телевизорът на мисис Хенеси работи и аз виждам в щорите й да се отваря пролука. Червен, нащърбен нокът задържа една от ламелите. Поетият от нея ангажимент да ни наглежда, докато мама я няма, не е променил съществено навика й да ни шпионира. Сега тя просто си има оправдание.
Тамра върви бързо пред мен. Тя винаги е нетърпелива да стигнем в училище, но днес повече от всякога. Защото именно днес ще се реши дали ще я приемат в отбора на мажоретките.
Аз ще съм там след училище. Ще гледам и ще ръкопляскам. За да й окажа подкрепата си. Дори докато планирам бягството си. Неприятна бучка засяда в гърлото ми, когато се замислям за раздялата си с Тамра.
Надявам се след време тя и мама да се присъединят към мен в новия прайд, но знам, че е по-вероятно да остана сама. Независимо от това, трябва да рискувам. Трябва да намеря друг прайд, който ще ме приеме и няма да ме погуби, преди да успея да обясня причината за идването ми.
Минавайки през страничната портичка, отпивам глътка кафе от термочашата си. Мама обикновено не ни позволява да пием кафе, но сега нея я няма.
Тамра неочаквано се заковава на място. Бисквитата, която едва е отхапала, пада на земята. Блъсвам се в нея и изохквам, когато горещото кафе се разсипва по пръстите ми.
— Какво…
— Ясинда! — Тя изрича името ми по онзи свойствен начин, както прави, когато съм я ядосала особено много. Като например, грабвайки хлебчето й, което старателно е намазала с масло. Задигайки чашата й, която току-що си е наляла и оставила на плота. Или разменяйки някой от нейните еднакви чорапи с друг от моите, които неизменно са различни.
Косъмчетата по тила ми настръхват, когато проследявам погледа й. Малко по-нататък до бордюра е спрял черен ленд ровър. Двигателят боботи. Вратата на водача се отваря и от джипа слиза Уил. Приближава се бавно, заровил ръце дълбоко в джобовете си.
Замръзвам на място. Той отсъстваше през последните няколко дни — със сигурност отново е бил на лов — забавяйки по този начин плановете ми да изкопча от него нужната ми информация. Сега се качва на тротоара и тръгва по него с елегантната си мека походка. Изглежда красив и в гърдите ми се надига познатата болка, докато си блъскам главата как е възможно самия вид на един човек да те изпълва едновременно с толкова силна обич и боязън.
Не помръдвам. Усещам болка в гърдите си.
— Дишай — заповядва ми Тамра тихо до мен.
Правилно. Поемам си въздух през носа. Това успокоява малко болката. Горещите вибрации дълбоко в мен обаче продължават, придружени от характерния мъркащ звук.
— Какво си мислиш… — Злочестият ми глас заглъхва до шепот.
Тамра изостава малко и се озовава до мен. Раменете ни се докосват. Стрелвам я с поглед. Тя ме гледа така, сякаш аз съм виновна, че Уил стои там на тротоара.
Автобусът се задава отдалече. Боботенето на давещия се двигател става все по-силно. Всеки момент машината ще се появи зад завоя.