Само едно момиче остава на мястото си. Бруклин стои там, гланцираните й устни са силно свити и се е вторачила в мен. Отмествам поглед. Обратно към Уил. Той не я гледа. Очите му са приковани в моите. Сърцето ми се свива. Той кимва, сякаш отговаряйки си на някакъв ням въпрос, и отново улавя ръката ми.
И аз забравям за Бруклин.
Катрин ме настига в коридора преди седмия час.
— Къде е гаджето ти? — шегува се тя. Отново. Дразни ме през целия ден. Откакто Уил ме изпрати до масата ни за обяд, преди да отиде в час.
— Не знам.
Оглеждам претъпкания коридор. Досега Уил ме чакаше пред стаята ми всеки път щом звънецът биеше. Нямам представа как пристига толкова бързо, но не се оплаквам. Напредването през шумното множество в коридора е много по-лесно, когато е до мен. Предполагам, че обяснението е в начина, по който той въздейства на моето драки. Прави ме по-силна и всичко останало изглежда незначително.
— Бързо, да отидем до тоалетната преди часа. — Тръгвам след Катрин и се мушвам в тоалетната, която е най-близо до стаята ни.
Докато чакам, тя говори от кабинката:
— Тази вечер ще ходя на концерт с Бърнард, ако искаш да дойдеш…
— Имам други планове.
— Нека позная. Уил.
Едно момиче излиза от съседна кабинка и оставаме в тоалетната само двете. Първият звънец бие и виковете на учениците отвън постепенно стихват до тихо мърморене. Катрин излиза и тръгва към умивалника.
— По-добре да побързаме — казвам аз.
Тогава вратата на тоалетната се отваря и вече не сме сами.
Бруклин влиза с още четири момичета. Обичайната шайка. Никое от тях не се усмихва. Всички имат еднакви изражения на лицата си и неволно ми хрумва, че не мога да ги отлича едно от друго. Блестящи устни. Тъмносиви очни линии. Перфектно опънати коси.
Катрин спира водата. Изтръсква ръцете си и се обръща, преценявайки с поглед момичетата, които са блокирали вратата.
Въздъхвам, странно спокойна. Знам защо са тук… Знам, че това неизбежно щеше да се случи рано или късно. Съжалявам само, че и Катрин е въвлечена.
Вторият звънец бие.
Коридорът утихва и ние потъваме във внезапна гробна тишина с група момичета, решени да ме сложат на мястото ми.
24
Минават няколко секунди. Може би минути. Не знам колко време ще е нужно, преди някой да проговори или да помръдне. Бруклин като че ли дори не е сигурна какъв трябва да е следващият й ход, какво да каже или да направи.
Най-накрая проговарям, надявайки се да спечеля предимство от нерешителността й.
— Това беше звънецът. Не искаме да ни пишат отсъствия. — Поглеждам Катрин, давайки й знак да ме последва през стената от момичета.
— Да — казва Бруклин язвително, накланяйки леко глава. — Но това не е от голямо значение сега.
Спирам на сантиметри от нея. Тя и групичката момичета стоят плътно една до друга. Нищо, освен груба сила няма да ги накара да се поместят.
— Но ти знаеш кое е от значение за мен — продължава тя.
Чакам, посрещайки погледа й.
— Червенокоси кучки, които идват в училището ми и се държат така, все едно са негови собственици.
— Престани, Бруклин — намесва се Катрин и в тона й се долавя едновременно досада и раздразнение.
Една от придружителките на Бруклин тиква физиономията си към Катрин.
— Никой не говори с теб, загубенячке.
Бруклин пристъпва напред. Стоим лице в лице.
Свивам рамене, убедена, че съм попаднала в някакъв тъп филм за мажоретки, които се борят за надмощие.
— И какво според теб трябва да направя аз?
Спокойствието ми като че ли разпалва гнева й.
— Да се върнеш в дупката, от която си дошла!
— Не бих казала, че съм тук по собствена воля. Може би трябва да поговориш с майка ми за това… Аз нямах голям успех.
Тя накланя още повече глава, сякаш сериозно обмисля предложението ми.
— А какво ще кажеш за това? Ти изчезваш, защото в противен случай ще пострада сестра ти.
Неволно ахвам и се взирам в петте момичета. Те сериозно ли говорят?
— Да. Искаш ли животът и на двете ви тук да стане ад? — обажда се една блондинка с плитки. Доколкото си спомням онази, която беше на върха на пирамидата по време училищното събрание в салона.