Поглеждам я за момент, преосмисляйки мнението си за нея. Може би не е толкова любопитна, а по-скоро самотна. Особено като се има предвид колко много време прекарва съвсем сама в тази пуста къща. Да, в случая става дума за самота.
— С удоволствие — отвръщам аз. — Кога?
— Все още е топъл. — Тя се затътря бавно към къщата.
Миг по-късно я следвам.
На другия ден не чакам покана. Тръгвам към мисис Хенеси веднага щом мама и Тамра излизат от вкъщи.
Мисис Хенеси не говори много. Тя готви. И пече. Много. Твърдението й, че винаги приготвя много храна, е самата истина. Храни ме така, сякаш съм някакъв болник, който трябва да напълнее. Което е мило от нейна страна.
Компанията й ми помага да не мисля за Уил.
По време на закуската, която се състои от пържени филийки, поръсени обилно с пудра захар и напоени със сироп, чувам звук. Почукване. Отпускам вилицата си над чинията.
Мисис Хенеси също го чува.
— Това вашата врата ли е?
Кимвам с глава, изправям се и тръгвам към прозореца на всекидневната й.
— Не знам кой може да е — казвам, надниквайки през щорите.
Уил стои на прага на къщата ни.
Замръзвам на място и премислям възможностите си. Дали мога да падна на пода и да се скрия, без да ме забележи? Не съм готова за това. Не съм готова за него.
— Това приятелят ти ли е?
Накланям леко глава.
— Не… да… не.
Мисис Хенеси се засмива дрезгаво.
— Е, със сигурност си го бива. Защо не отидеш при него?
Поглеждам я.
— Какво? Лоша идея ли е? — пита тя. — От какво се страхуваш?
Поклащам отрицателно глава малко по-отривисто, отколкото предполага случаят.
— От нищо.
Но това е лъжа. Да, страхувам се. Страхувам се от това какво ще каже Уил. Страхувам се от думите, които не изрече в момичешката тоалетна, макар да ги прочетох в очите му. Но сега ще го направи, ще ги запрати срещу ми като остри стрели.
Дръпвам се в единия край на прозореца, без да го изпускам от погледа си. Виждам го как чука отново.
Извиква името ми през вратата.
— Ясинда?
Мисис Хенеси гледа с присвити очи през отворените щори.
— Ако не се страхуваш, защо се криеш? Той не е агресивен, нали?
— Не. Не би ме наранил. — Или поне така си мисля. Не го направи първия път, когато се срещнахме. Но сега… Изсумтявам и заравям треперещите си ръце в блузата си.
Кожата ми се опъва. Обхождам с поглед задния двор, сякаш подозирам, че братовчед му се крие някъде в храстите, готов да ме нападне. Поглеждам през щорите нагоре. Няма кръжащи хеликоптери.
Спомням си момента в тоалетната. Гледайки ме отгоре над стената на кабинката. Не мога да прогоня от ума си израза на лицето му. Широко отворените му ужасени очи. Потресът, който издаваха. Момичето, което той харесваше, се беше превърнало в създанието, което бе научен да преследва. Онова, което прочетох на лицето му, беше в рязък контраст с изражението му, когато ме видя в драконовия ми облик. И осъзнаването на този факт кара стомаха ми да се свива на топка.
— Е, какво чакаш тогава? — пита мисис Хенеси.
Може би чакам да стане по-лесно. Животът да спре да бъде толкова труден.
Но тъй като това няма да се случи, аз се усмихвам неуверено на мисис Хенеси и излизам навън.
— Здравей, Уил — казвам тихо.
Той се извръща. Оглежда ме, сякаш проверява нещо. Какво? Да не би да очаква да се изправя пред него напълно преобразена? Крила, огнена кожа и всичко останало?
Погледът му се отмества над рамото ми и знам, че вижда мисис Хенеси, която стои на прозореца.
— Да влезем вътре. — Минавам бързо покрай него и отварям вратата. Обгръща ме студен въздух, който успокоява горещата ми кожа. Намалих термостата, след като майка ми и Тамра излязоха, жадувайки за хладния полъх на климатика върху кожата ми. Чувствам се добре тук. С него.
Чувам как вратата се затваря след мен. По средата на малката ни всекидневна се обръщам и го поглеждам. Пъхвам ръце дълбоко в джобовете на късите си панталони и коланът ми се смъква леко надолу.
— Не трябва ли да си на училище?
Той се взира в мен. Очите му са напрегнати. Ярки. Днес с повече златни тонове, отколкото кафяви или зелени, което кара сърцето ми да се свива, защото си спомням за кехлибара, който майка продаде, отнемайки къс от душата ми. Очите му винаги са били проницателни, но сега е различно. Сякаш ме вижда за пръв път.